Род Стюарт - Автобиография

Проблемът се състоеше в това, че турнето продължаваше и аз нямах никакво време за репетиции с тях. Най-накрая се съгласих да натикам слушалките в ушите си в края на концерт в Мюнхен. Но всичко ми се стори погрешно - все едно бях паднал на дъното на плувен басейн - и ги извадих почти моментално. Обаче постепенно започнах да им свиквам. Ефектът се оказа трансформиращ. Те изгладиха целия процес. Вече нямаше нужда да избутвам гласа си като канара по хълм. При следващото турне вече цялата група носеше такива слушалки.

Системата беше добра и заради това, че разкарахме всички онези купчини от високоговорители, предната част на сцената се освободи за допълнително лудуване: вълнуващо разширение на работното пространство. Сцените веднага заприличваха на нещо доста по-красиво, след като се премахнаха всички тези ненужни мебели.

По този начин гласът ми успя да се възстанови и отлаганията на концерти намаляха. Няма да преувелича, ако кажа, че дължа успеха на кариерата си на изобретяването на мониторинговите слушалки. Без тях щях да съм свършен като изпълнител на живо още преди двадесет години - най-вероятно след един последен и трагичен концерт в полупразна спортна зала в Кьолн, говорейки неразбираемо на халюцинацията на мама в нейната кухня.

* * *

През осемте години с Рейчъл и бях напълно верен. Това беше нечувано за мен и като се вземе предвид характера ми, не мисля, че щяха да се намерят много хора, които да заложат пари на този развой на нещата. Обаче това не беше трудно. Дори не мислех за него. Нямах никакво желание да хойкам. Рейчъл беше всичко, което исках и аз за една вечер се превърнах от „Властелина на любовчиите“ в предан съпруг. Но може би точно за това ставаше въпрос: просто трябваше да открия точния човек. А този човек, истински го вярвах, беше Рейчъл. Дори се почувствах достатъчно уверен да съобщя пред пресата, още в началото на връзката ни:

- Повече няма да си слагам банана в купата с плодове.

Бях толкова щастлив, дори отидох на езда. Рейчъл обичаше конете. Аз едва им различавах предницата от задницата, но един ден се съгласих да яздя с нея. Но разбира се, че нямаше да си нахлузя тениска и дънки. Трябваше да се облека както трябва. Следователно, аз се появих пред къщата в тази прекрасна утрин в дълги бричове, добре лъснати ботуши, красива жилетка и безупречно червено сако.

Докато сковано напътствах коня си по една пътечка към гората в Епинг, от храстите се появи фотограф и започна да снима. Какво унижение само. Но също и раздразнение. Изпаднах в крайно неприятно настроение: „Разкарай се от земята ми! Това е частна собственост!“. Крещях, но всъщност това си беше общинска земя. Снимките се появиха във вестника, което ме накара да се изпълня със съжаление, колкото и при прочутата снимка със сламената шапка на обложката на A Night on the Town. Но Рейчъл намери цялата тази случка за много смешна.

Щастието ми още се увеличи, когато се роди дъщеря ни, красивата Рене, в лондонската болница „Портланд“ през юни 1992-а. Аз отново изиграх важна роля в родилния процес: най-вече се щурах из мястото в болнична престилка, като повтарях:

- Всичко ще е наред.

Рейчъл беше само на двадесет и две; толкова млада, за да е майка. Имам една нейна снимка как излиза от болницата с Рене в ръце и изражение на истински ужас на лицето и. Три седмици след това бяха изплакани много следродилни сълзи. Разхождахме се около езерото в Епинг, а Рейчъл казваше:

- Ами ако не мога да се справя? Ако се окажа ужасна майка? Ами ако на двадесет и една тя стане наркоманка?

Аз и казвах:

- Рейчъл, всичко е наред. Ти ще бъдеш страхотна майка. Точно така ще е.

Оказах се напълно прав.

Само две години по-късно се роди прекрасният ни син Лиъм, в добавка към дъщеря ни, и сега, когато ходех на турне, всички идваха като едно семейство, качвахме и смъквахме спящите ни деца от стадионите и самолетите и ги носехме внимателно през хотелските лобита.

Другото нещо, което ме ощастливяваше много, бе това, че се хранехме заедно вкъщи. Обичах да се храним подобаващо, в осем часа, и да се обличаме както трябва за случая. Това най-вече ми харесваше, защото, когато бях на път, животът ми представляваше същински хаос, а това си беше подреденост. Двамата с Рейчъл се качвахме горе до отделните си гардеробни стаи, а после се срещахме на стълбищната площадка във вечерно облекло, спирахме за момент да се нарадваме на облеклата си и слизахме заедно по стълбите.

Чак по-късно разбрах, когато разгоряхме, за причините, поради които спряхме да вършим това, колко тягостно се е чувствала Рейчъл, колко отчуждена, колко силно е искала да си обуе дънки, да яде яйца на очи върху филийка, както всички двадесетгодишни момичета.