Род Стюарт - Автобиография

* * *

MTV винаги е било нещо хубаво, що се отнася до кариерата ми. В първия музикален канал, с музика без прекъсване, започнал излъчване на 1 август 1981-ва, She Won 't Dance With Me беше третото видео, което беше пуснато. (Първото беше Video Killed the Radio Star на „Бъгълс“, а второто беше You Better Run на Пат Бенатар.) Това означаваше, че петнадесет минути след стартирането на канала, зрителите бяха принудени да видят как си клатя задника към Джим Креган, а после подскачам и крача сковано като тъпак около причиняващ главоболие декор на черно-бели точки.

След единадесет клипа пуснаха и Sailing, като по този начин станах първият певец, показан два пъти по MTV. След още девет клипа Da Ya Think I'm Sexy бе вдигната от скамейката, за да влезе в игра; десет клипа по-късно Passion тръгна из ефира; след още дванадесет дойде ред и на Ain't Love a Bitch... и така продължи. Шестнадесет мои клипа в първия ден. Както трогателно, каза по-късно Марк Гудман, виджея на MTV:

- Пускахме Род Стюарт до откат.

Освен това, когато каналът стартира със своите ежегодни „Видео музикални награди“ през 1984-а, двамата с Рони Ууд свирехме при откриването в „Радио Сити Мюзик Хол“, а после имахме честа да връчим награда за цялостен принос на Куинси Джоунс. Обаче след нашето изпълнение и преди връчването на наградата, ние пийнахме малко повечко в гримьорната и излязохме за връчването, носейки абажур (аз) и дъска за гладене (Уди). Не мисля, че се усети ефекта на тържественост, който бяхме търсили.

Но аз съм изключително благодарен на музикалната телевизия, когато ме поканиха да направя един от техните концерти Unplugged. Това представляваше един формат, в който - точно обратното на постоянното показване на музикални клипове - се канеха музиканти да свирят сред един минималистичен декор, само с акустични инструменти, пред малка по численост публика в обикновено и неукрасено студио. Ерик Клептън и Пол Маккартни вече бяха участвали и издадоха албуми с изпълнението си, а сега вече бе мой ред.

Това си беше опъващо нервите начинание. Като оставим настрана факта, че преди мен бяха минали Клептън и Маккартни, напрежението всичко да мине добре си беше доста голямо, а и самият формат си беше силно разкриващ: направиш ли и една грешка на това място и тя ще бъде чута. Също така, традициите на това шоу бяха музикантът да е седнал през цялото време, нещо, с което щях да си имам проблеми. Какво? Няма да мога да търча наоколо? Няма да подхвърлям стойката на микрофона? Няма да се пързалям по колене? По време на един двучасов концерт аз губех около 2 килограма чрез потта и натоварването. Една седалка щеше да е като усмирителна риза за мен.

През януари 1993-а, аз събрах една група за триседмични репетиции в студио в Лос Анджелис. Това си беше нещо като повторно събиране на класа, както и смесване на войниците: Рони Ууд дойде; и Кевин Савигар, и Джим „Салто Сеговия“ Креган от ранната ми солова група пристигнаха, заедно с Чък Кентис, Джеф Голуб и Кармайн Ро- хас от последната група. Първото нещо, което забелязах, беше колко много от нас, заради бавното, но неумолимо напредване на времето, имаха нужда от очила: аз, Уди, Джим, Кармайн... По цялата сцена имаше очила.

Уди пристигна с джип и първото нещо, което направи, беше да ни покани всички до паркинга, за да надникнем в багажника. Той го отвори и вътре буквално се намираше цял мобилен бар: хладилни чанти с бира, твърд алкохол и хубави вина от всички краища на света. Уди настоя да се чувстваме свободни по всяко време да се самообслужваме. И това зададе тона на репетицията, която последва.

А пътуването от електрическо към акустично звучене за някои от старите ми песни (Every Picture Tells a Story, Mandolin Wind, Maggie May) беше кратко; просто едно пътуване обратно към корените ми.

Много бързо стана ясно, че комбинацията от тези песни, в този формат, с тези музиканти, ще доведе до нещо наистина специално.

Записахме шоуто на 5 февруари в студиото на „Юнивърсъл Мю- зик“. Публиката беше толкова близо до нас, плашещо близо, както публика в пъб. А и се намираше навсякъде около нас, така че нямаше път за бягство. По време на изпълненията, дори и принуден да седя, аз пак успявах да ритам с крака и да се въртя, колкото ми бе възможно, и от време на време се накланях на една страна, за да скрия Уди. Но между закачките и шегите между песните, изглежда, че шоуто сътвори истински импулс, а аз пеех от сърце и емоционално се свързвах с момчетата, в такава дълбочина, каквато не бях усещал от години.

Наистина, изпълнението ме превзе целия. През последния ден на репетициите, буквално един ден преди изпълнението, за голяма изненада на групата, аз реших да включа и Have I Told You Lately, баладата на Ван Морисън, която бях записал през 1991-ва за албума Vagabond Heart. Ако, когато стигнах до края на песента по време на шоуто, открих, че си мисля за Рейчъл, както и за Рене, която беше само на осем месеца, и направих движение с ръцете си все едно я люлея и усетих, че съм се просълзил.