Род Стюарт - Автобиография

- Не мисля, че ще бъда тук.

Не разбрах какво говори. Трябваше да го повтори.

- Не мисля, че ще бъда тук.

Тогава всичко се изля: това, че тя е нещастна, че от доста време е нещастна - може би от цяла една година; че се е опитвала и опитвала да прикрие нещастието си, но повече не можеше и че щеше да ме остави.

Все едно бях праснат отзад по главата с бухалка за крикет. Нямах никаква представа, че това нещо се задава. Нито един намек. Когато се замислих за изминалите седмици, тогава си спомних, че когато бях в Лос Анджелис да репетирам с групата, обажданията на Рейчъл бяха много по-малко от обичайните. Но това беше един дребен детайл и аз просто бях предположил, че тя е заета с децата. Иначе не се сетих за нищо друго, което да съм пропуснал и да е показателно за състоянието и.

Попитах я дали е открила някого другиго. Нямало такъв. Каза, че всичко това било вътре в нея; не усещала животът и да е щастлив. Всъщност, дори не усещала това да е нейният живот. Чувстваше, че е навлязла в моя свят като още недоразвита 21-годишна жена и е била погълната от него, а след това просто е следвала моите стъпки през цялото време. Притесняваше се, че и липсва нейна собствена идентичност. Беше станала на двадесет и девет, наближаваше трийсетте, но въпреки това не знаеше коя точно е тя. Имаше нужда да си тръгне.

Отне ми дни, за да възприема този разговор. Намирах се в невярващо състояние. Осъзнаването, че безгрижно си кроях планове, без да мисля за бъдещето, като не успявах да усетя състоянието на човека, с когото бях най-близък, това си беше съкрушително. Почувствах се като глупак и променях чувствата си от затваряне вътре в себе си от срам към молби тя да си промени решението.

Когато разбрах, че няма да успея нищо да променя, започнах да се измъквам от покупката на новата къща. Оттеглих офертата си за „Старгроувс“. Отмених поръчките на мебели и отказах на дизайнерите. Хората успяха да ме разберат, но това си беше болезнен и унизителен процес.

Решението на Рейчъл да си тръгне дойде през 1998-а, но да се разделим пред Коледа щеше да е ужасно за децата, затова решихме да сме заедно на празника. През това време аз трябваше да направя серия от концерти в Англия, включително пет вечери в „Ърлс Корт“, които се оказаха най-трудните изпълнения, които някога съм правил. Усещах, че пея с някаква тежест на гърдите. Особено в Лондон, когато си представих как Рейчъл се появява на концерта и нещата се оправят. Постоянно хвърлях поглед към страничните крила на сцената, мислейки си: „Тя ще се появи тази вечер“. Когато не го направи, от това ме заболя жестоко.

За Коледа отлетяхме до Палм Бийч. Новините за раздялата ни вече циркулираха из вестниците. По време на полета се оказа, че съм седнал до писателя и бивш политик от Консервативната партия Джеф- ри Арчър.

- Род - каза той - сега е времето да започнеш да пишеш книгата си.

Това и направих. Записах няколко неща, но скоро я оставих, понеже не можех да се концентрирам.

Казахме си довиждане, тихо и болезнено, и Рейчъл отлетя до Нова Зеландия с децата, за да види семейството си. Чак когато се върнах в Лос Анджелис, сам в къщата, в която бяхме живели заедно, и щом осъзнах, че връзката вече наистина е приключила, тогава мъката наистина ме завладя. Приличаше на някаква романтична треска от деветнадесети век. Цели четири месеца не бях на себе си. Изгубих над пет килограма от теглото си. През цялото време ми беше студено. Започнах по цял ден да се излежавам на дивана, завит с одеяло и бутилка с гореща вода върху гърдите ми. Тогава разбрах защо хората му казват с разбито сърце: усещаше се със сърцето.

Бях объркан, почти до ръба на лудостта. Една седмица при мен бяха Рене и Лиъм, както и Руби, и аз изведнъж реших да ги изведа някъде. Седмична почивка, за цяла седмица някъде. Мислех, че това ще ме върне обратно към живота. Влязох в стаята, плеснах с ръце и казах:

- Така, значи отиваме в Хавай.

Казах им да приготвят една чанта за тях и бързо ги сръчках към вратата. Голяма лудост. Когато пристигнахме се оказа, че Рене и Руби бяха сложили в чантата си мидени черупки и кукли „Барби“. Не бяха взели нищо, с което да спят. Седях на плажа, докато си играеха и се опитвах да се усетя емоционално свързан с тях. След два дена вече не можех да стоя на едно място, взех ги и се върнахме обратно у дома.

Около мен се събраха приятели, дъщеря ми Ким се нанесе в къщата при мен и това ми донесе истинска утеха. Отидох до една книжарница, напълних цяла торба с книги от рафтовете за самопомощ и извлякох малко утеха от една от тях: „Неотъпканият път“ от М. Скот Пек, в която се говореше за това колко е важно страданието, за да стигнеш до края на пътя по-силен, и това ми стори много вдъхновяващо по средата на моето страдание.