Род Стюарт - Автобиография

- Щастлив съм като куче с две пишки.

Обаче, без да знам, сестра ми Мери, седяща на масата през този ден, казала на човека, който бил до нея:

- Това момиче ще му разбие сърцето един ден.

Обаче все още е рано. По време на един концерт на 15 юни 1991-ва на стадион „Уембли“, аз с гордост казах на публиката, че от шест месеца съм женен за Рейчъл.

- Какво беше това? - каза мама от инвалидната си количка. Някой повтори онова, което бях казал. Мама помисли за момент, а след това попита:

- Рейчъл знае ли за това?

Мисля, че го знаеше. По онова време Рейчъл си имаше любима поговорка: „Миналото си е минало. Бъдещето е онова, което ни предстои заедно“.

* * *

Също така на сватбата ни с Рейчъл присъстваше и Роб Дикинс, шефът на „Уорнър Брос“ в Англия, който ме беше зарибил с парчето Downtown Train. Казах му да донесе още песни, когато идва. Реших, че щом ще бие толкова път, за да ми пие от виното, да яде печеното агнешко с пресни зеленчуци, поне да извлека някаква полза от това.

Два дена преди церемонията, Роб бил в една кола с Арнолд и му пуснал една касета - макар и след едно дълго и извинително встъпление, което въобще не предвещавало нищо добро. Той казал на Арнолд:

- Притеснявам се да не си помислиш, че те поднасям.

Песента, която щял да му пусне, обясни той, стояла при него от

седем години. Нейните автори, Марк Джордан и Джон Капек, искали той да ми я даде, но той никога не посмял. Песента звучала толкова силно в мой стил, спомня си Роб, че съм щял да помисля, че е пародия.

Арнолд я изслушал веднъж и ми се обади от телефона в колата.

- Веднага трябва да се срещнем. Роб току-що ми пусна една песен, която ще стане световен хит за теб.

Първо трябваше да отида на репетиция за сватбата и след това пристигнах в къщата на Арнолд.

Роб все още не звучеше много убеден.

- Не ме намразвай заради това - каза той.

- Стига с тези неща и я пусни. Това е размазваш хит.

Песента беше Rhythm of My Heart и аз абсолютно я заобичах. Пародия, друг път. Това си беше старо и химново парче от Шотландия, допълнено с пищене на гайди, предвечна история за воин далеч от дома - а и беше толкова умно направена, как само използваше песента The Bonnie Banks o’ Loch Lomond („Ти тръгни по горния път, а аз ще тръгна по долния“ и т.н.) и я превръщаше в нещо ново. (Познавачите на фолклорните шотландски песни веднага ще усетят подобната ритмика в текста: „По хубавите, хубави брегове на Лох Ломонд“ се превърна в „Където океанът се среща с небето, аз ще плавам“.)

Записах парчето с Тревър Хорн и го направих откриващата песен и първи сингъл от новия ми албум Vagabond Heart, който излезе през март 1991 г. (Имаше и добро посвещение за татко в това заглавие, измислено от брат ми Дон: старият футболен отбор на татко се казваше „Вагабондс“.) Албумът бе забележителен и заради това, че за него беше събран със сигурност най-пъстрият хор от беквокалисти, който някога се е намирал под мой флаг, в това число Арнолд; Лионел Кону- ей, легендарният мениджър на „Ексайлс“; и Гари Кук, още един бивш футболист от „Ексайлс“ и бъдещ изпълнителен директор на „Манчестър Сити“. Въпреки това, песента стана номер три в английската класация и стигна до пета позиция в американските чартове. Сингълът стана много популярен и в Германия - най-големият хит, който съм имал там, като остана в класацията около четиресет седмици. Като цяло, всичко бе стартирано както трябва за голямото, едногодишно турне Vagabond, което започна малко след това. Въпреки това, неприятностите предстояха.

* * *

Онова, което помня много ясно, е, че се намирам в кухнята на къщата на „Арчуей Роуд“ 507 и разговарям с мама. Всъщност бях на сцената пред няколко хиляди души в Шефилд. Но това представляват халюцинациите. Никога не знаеш къде точно се намираш.

Датата беше 5 юни, 1991-ва, доста след началото на обиколката из Европа на турнето ми Vagabond и аз бях на път да платя ужасна цена заради това, че се опитах да поддържам кариерата си със стероиди.

Докато 80-те преминаваха в 90-те, аз се изправих пред голяма битка с гласа си. Натоварването, което гърлото ми поемаше по време на шест или седем месечните турнета, напрягащо се да бъде чуто по-силно от една от най-неразумно шумните групи в шоубизнеса, започваше да се изхабява и да звучи по съответния начин. През някои вечери бях бледо и дрезгаво подобие на себе си. Понякога орязвах две или три песни от концерта, за да стигна по-бързо до края - мразех да правя това, понеже все едно обирах хората. През други вечери въобще нямах с какво да пея и цялото шоу се налагаше да бъде отложено. Това мразех най-много от всичко.