Род Стюарт - Автобиография

Концертите през 80-те години ставаха все по-шумни, диви и мащабни. На турнето за представянето на албума Camouflage през януари 1985-а, участвахме в ежегодния фестивал „Рок в Рио“ в Рио де Жанейро, пред публика от 200 000 души. Нека ви кажа, че не се вижда често такава публика във „Фишърменс Армс“ в Пърли. Като цяло „Рок в Рио“ беше един от най-красивите и екстравагантно див фестивали, на които съм пял. Преди да пристигнем, се страхувахме от хаос, но се оказа, че сме били далеч от истината - поне в отношение на това как е организирано събитието. Поредица от гигантски плакати се развяваха от сградите по бреговата линия: „Добре дошъл, Род Стюарт“, „Добре дошли, „Куин“. Фестивалът се провеждаше на едно голямо място, което беше изсечено в тропическата гора. Имаше три различни сцени, положени върху влакови релси - което винаги би се понравило, като се имат предвид предпочитанията ми за влаковете - и тези сцени просто биваха премествани, предекорирани и отново връщани на място, като часовников механизъм. А шумът, който се вдига, когато излезеш пред 200 000 човека - тази звукова вълна, която почти се усещаше като вятър: страхотно изживяване. Косъмчетата по врата ми настръхваха, по ръцете и вероятно по други места, които нямах време да проверя.

Извън сцената, хотелите бяха препълнени от музиканти цяла седмица и неизбежно последваха сцени на лудост. „Куин“ свириха петък вечерта (аз щях да свиря събота) и Фреди Меркюри можеше да бъде видян как се разхожда и носи чифт анатомично съразмерни женски гърди. Кокаинът се намираше за около четири пенса за една кофа. Единственото тъмно петно за цялото начинание беше това, че след второто ни изпълнение, обратно в хотела, ние въвлякохме The Go- Go’s, изцяло момичешката рок група на Белинда Карлайл, в състезание по консумация на кокаин. Това беше тактическа грешка, за която някой трябваше да ни предупреди. Тези момичета можеха да изсмър- кат лака от някоя маса. Ние загубихме с много.

На сутринта си помислихме, че ще е забавно да се насладим на останалата част от кокаина на плажа. Преди да го сторим, аз предложих едно състезание по плуване до купчина дървета, които се виждаха по средата на разстоянието, носещи се из водата. Моят мениджър Арнолд започна силно и достигна първи до целта. Но обратно доплува още по-бързо. Това не беше купчина с дървета. Открихме, че в Рио изпразват канализацията във водата към 5,45 сутринта. Отдалеч дойде звукът на крещящите музиканти от групата.

Въпреки това, все още разполагахме с малкото кокаин. Той беше поверен на барабаниста Тони Брок. Казахме му да го извади. Тони бръкна в джоба на шортите си - мокрите шорти, които до преди малко бяха във водата - и извади малък и капещ пакет, в който преди се намираше кокаинът ни. Обхвана ни пълно отчаяние.

Друго крайъгълно изпълнение от този период е, че през юли 1986-а аз за първи път пях на стадион „Уембли“. Футболните фенове ще разберат какво означава това за мен. Бях мечтал да играя професионално там и бях търчал по игрището като пиян и еуфоричен зрител, но сега вече можех да застана в единия му край и да погледна към 66 000 души, вдигнали ръцете си под проливния дъжд, и дори като взема предвид огромната по важност победа на Шотландия над Англия през 1977-а, усетих това като най-важното нещо, което ми се беше случвало на този стадион. Или второто по важност.

Нещо друго за този концерт на „Уембли“, което също беше прекрасно: зад сцената, като мой специален гост, а и на купона след това, беше Сара, дъщерята, която бях дал за осиновяване. Тя отново се свърза с мен през 1985-а, срещнахме се тайно в Лондон на чай и успяхме да си поговорим открито и както трябва, ужасното неудобство на първата ни среща в звукозаписното студио в Лос Анджелис бе оставено настрана и ние започнахме наново. И двамата знаехме, че това не може да е нормална връзка на баща с дъщеря. Аз не я бях възпитавал, не бях и сменял памперсите, водил до училище, помагал за домашното, играл някакъв спорт с нея. Не съм бил там, когато е довела първото си гадже вкъщи. Тази бащинска връзка не съществуваше и колкото и да се опитва човек, не може да я създаде от нищото. Но ние си имаме наша лична връзка, която стана още по-силна през 2007-а след смъртта на Евелин, жената, която я беше осиновила. А зад сцената, тогава през 1986-а, се почувствах много приятно, когато я представях на хората така:

- Това е моята най-голяма дъщеря.

* * *

Добре беше това, че се чувствах ентусиазиран за турнетата, но огромното притеснение, пред което се изправих, докато 80-те се изнизваха, беше дали гласът ми ще сподели същия ентусиазъм. Потеглянето на път за поне шест месеца всяка година беше моята представа за добре прекарван живот, но стана ясно, че това започва да се отразява на гласните ми струни - те и без това са си достатъчно чувствителни. А ако те се повредят, тогава щях да бъда наистина прецакан. Но какво можех да сторя? Групата свиреше толкова силно. Ние дори се гордеехме с това. Силата на звука ни представляваше нещо като медал за храброст. А и по някакъв начин мисля, че това беше следствие от появата на Da Ya Think I’m Sexy?. Все едно си казвахме: „Ще им покажем. Не сме никакви диско тъпанари. Ние сме рокендрол банда. Шумна, ритаща задници рокендрол банда“. Вечер след вечер насилвах гласа си, за да се конкурира с тази мощ на звука и най-често, в края на концерта, вече бях пресипнал. На следващия ден имах усещането, че си правя гаргара с бодлива тел. После ставаше 18:00 ч., два часа преди следващия концерт, и аз осъзнавах, че гласът ми не става за пеене.