Род Стюарт - Автобиография

А и аз обичах концертите в стадионите. Обичах мащаба им, театралността им, атмосферата им, целия този шоубизнес. Беше доста на мода по онова време, сред моите връстници, да се осмиват стадионите и спортните зали като места за рок музика, казвайки, че там липсва интимност, няма емоции и душевност. Моето твърдение е противоположно. Смятам, че след като са усещали студенина и бездушие, значи не са го вършили по правилния начин - не са използвали театралността, не са работили достатъчно здраво да ангажират публиката и да ги подгреят. Щях да се чувствам ужасно, ако не можех да пея по големите сцени. От септември 1983-а вече имах нов мениджърски екип и бях готов да запретна ръкави. Доста буквално: навитите ръкави на скъсеното яке представляваха доста вървящ облик по онова време. Арнолд, новият ми мениджър, изработи стратегия, с която да се опита да насочи кариерата ми в правилната посока; и за да задвижи отново турнетата, той доведе Ранди Филипс, който беше музикален продуцент в университет „Стан- форд“, а по-късно стана управляващ директор на „Ей И Джи Лайв“.

Един от първите ходове на Арнолд бе да навлезе в продължителен дипломатичен период на преговори с мениджъра на Джеф Бек, който в последствие уреди участието на Джеф - както споменах в една от предните глави - в парчето Infatuation от албума Camouflage, който излезе през 1984-а, а после дойде и на турнето. Тези преговори бяха само една идея по-несложни от разработването на мирен план в Близкия изток. Джеф, както знаем, напусна турнето. Но с Infatuation аз имах истински рок хит и категоричното твърдение, за всеки, който имаше нужда от него, че така наречената ми „диско ера“ е приключила. Camouflage също така съдържаше кавър на парчето на Джеф Фортганг Some Guys Have All the Luck 11, което бях чул в изпълнение на Робърт Палмър и пожелах да се пробвам, като вкарах и семпъл от песента на Кларънс „Фрогман“ Хенри Ain’t Got No Home за добър ритъм, просто да се понравя на феновете на ритъм енд блус музиката. Дори и песента да не беше добра, най-вероятно пак щях да я запиша, за да могат журналистите да използват заглавието и в статиите си.

Скоростта вече беше един албум на две години, а не една, което си изглеждаше не толкова необмислено и доста по-правилно. По този начин две години разделиха Camouflage от Every Beat of My Heart през 1986 („Албумът на Род Стюарт“, както е известен в Америка.) И турнетата пак тръгнаха както трябва. Албумът Every Beat of My Heart доведе до най-голямото турне в Европа, което бях правил. А през 1988-а се появи и Out of Order. Бях се отпуснал и оставих на другите да работят върху албума за известно време - най-вече беше ме домързяло, ако трябва да съм честен. Плюс това тези хора изкарваха доста пари, тогава защо да не го вършат? Но с Out of Order се почувствах достатъчно подмладен, за да се включа отново в процеса. Про- дуцирах албума заедно с Анди Тейлър и Бърнард Едуардс. Бърнард бе мой идол, тъй като преди беше член на „Шик“. Анди беше китарист на „Дюран Дюран“, а след това на „Пауър Стейшън“. Двамата написахме добри неща в този албум. Всъщност написахме и други добри неща извън албума. Помня, че отидох една сряда вечер за седмичната си футболна тренировка, а когато се върнах два часа по-късно, той вече беше написал музиката за парчето Lost in You. Аз добавих текста.

Продуцентите се сменяха, но основните правила се запазваха. Заедно с момчетата от групата продължихме да ходим в студиото, в началото на всеки албум, без да имаме никакви идеи за песни, и създавахме материал, като си обменяхме идеи в звукозаписната стая. Както и продължихме да даваме начало на всеки запис с традиционното посещение на бара в съседство. Наистина, „Антураж“, барът до „Рекърд Плант“, на предишното му местоположение на улица „Уест Търд“, стана известен като „Студио Е“, и ние изкарвахме в него толкова много време, че Крис Стоун, собственикът на студиото, накрая уреди да бъде прекарана директна телефонна връзка между контролната стая и бара. След това Крис дори направи повече, като направи бар вътре в самото студио, с високи столчета, пиано и мишена за дартс. Нарекохме го „Кучето и копчето“. Няколко добри глътки и после в контролната стая.

Това много лесно би могло да бъде видяно отстрани като просташко или дори непрофесионално поведение. Но нека ви кажа, че някои от най-добрите парчета от онова време бяха написани в бара преди това. Понякога композирахме цели песни там, докато ги обсъждахме. „Защо не направиш това... после аз ще направя това... а след това ще вкараме и онова там...“. Forever Young, която се превърна в една от най-успешните песни, които съм записвал по онова време, беше композирана изцяло в „Кучето и копчето“. Взех заглавието и от една песен на Дилън, на която исках да направя кавър, и Джим Креган, Кевин Савигар и аз проведохме дълъг разговор и след това влязохме в студиото, за да я запишем.