Род Стюарт - Автобиография

По какъв начин съм оправдавал поведението си по онова време? Мисля, че съм чувствал как бидейки рок звезда е трябвало да се свърши ужасно много пиене, чукане и всякакви подобни работи. А един ден има ограничено количество часове. Ако другите аспекти от ролята на рок звездата - писането на песни и репетициите например - биваха оставяни настрана за известно време, тогава това бе нормално да се случи, като се вземат предвид времевите ограничения, с които всички ние се сблъскваме в живота си на работници.

А между другото, никога не съм си мислил по това време, че това „да бъдеш рок звезда“ е нещо, което не е съществено или за което ще трябва да се извинявам. Напротив, на мен ми се виждаше като: а) ужасно забавно нещо и б) точно за каквото си бях мечтал от самото начало. Със сигурност беше точно това. Ако не считах, че пиенето/чукането/подобните работи са поне част от работните ми задължения - и ако не бях направил всичко възможно да се представя възможно най- добре по тези параграфи - щях да почувствам, че не съм си свършил работата както трябва.

И все пак, беше ли това един погрешен подход към работата ми като певец и звукозаписен артист, в който и да било аспект от работата ми, докато 70-те преминаваха в 80-те? Моля, всеки да си направи собствени заключения. (Съответните албуми са налични за продажба за всеки, който би желал да проведе критическа преоценка.) Всичко, което мога да кажа е, че Passion от албума Foolish Behavior е най- нелюбимата песен на мама, от всички, които съм написал. Казано с други думи, това беше една песен, която дори и една майка не може да хареса. А в този смисъл мама си бе доста пристрастна.

Дори след години я заведох в театър „Уимбълдън“, за да гледа концерт на Макс Байгрейвс, когото тя обожаваше. Макс, по един много мил начин, дойде да се види с нея преди концерта, и каза:

- Елси, има ли някоя песен, която искаш да изпея за теб тази вечер?

А мама каза:

- Можеш ли да изпееш Sailing?

Толкова с Макс Байгрейвс. Бях малко оклюмал.

Албумът Foolish Behavior беше записан (както доста голяма част от нещата ми) в „Рекърд Плант Студиос“ в Лос Анджелис, където, типично за този период, бяхме наели цялото студио, имахме неограничен бюджет от звукозаписната компания. Това невинаги е добра рецепта за креативност. Човек веднага си помисля: „Защо да се бърза? Тук не се харчат мои пари“. Но, естествено, в края на краищата се оказва, че парите са твои, понеже звукозаписната компания ще ти развали кефа, като си ги вземе после от авторски възнаграждения. Въпреки това, тогава не се мисли много за тези неща. Вместо това си мислиш: прекрасно, цяло студио, в което да се забавляваме, колкото си искаме. Хайде да изкараме четиринадесет дена в програмиране на дръм машината. Моите спомени са, че бяхме там, записвайки Foolish Behavior много години - макар, за да съм честен, но с напредването на възрастта, може и да си мисля за няколко албума. Обаче си спомням, че в задната част на студиото имаше врати за внасяне на оборудване и аз доста се замислих, по един инспириран от кокаина начин, дали ще мога да вкарам ламборгинито си през тях. За голям мой късмет се оказа, че ще мога. Колата остана паркирана в студиото около една седмица, до- колкото си спомням, докато не ми потрябва, за да се прибера. Ние си записвахме около нея.

Истината беше, че записвах солови албуми със скорост от един на година, за цяло десетилетие. Foolish Behavior беше десетият ми студиен албум, без да броим четирите, които имах с „Фейсис“, едно постижение, което би накарало днешните млади певци да паднат на земята и да молят за милост. Не беше много изненадващо това, че изискването за ежегодното издаване на албум, докато, в същото време, шест месеца пътувам на турне, започваше да си взема своето и по ръцете вече избиваха мазоли.

По-рано споменах за страха ми от празното място. По време на турнетата през 1981-ва и 1982-а, аз виждах много малко такива. В Америка и на двата бряга винаги събирах много публика. Но през 70-те започнах да пълня стадионите и в средата на страната, а сега изглежда, че тази публика понамаля. Това има нужда от обяснение. Ако изгубиш публиката от центъра по този начин, значи нещо не е както трябва, понеже цялата идея да правиш национално турне по стадионите се превръща в несигурна работа и ще трябва да се върнеш в залите - без голяма продукция, без големи сцени, без масивно осветление. А след това най-вероятно - сбогом самолети и здравейте автобуси за турне. Можех ли да се видя как се катеря в задната част на автобуса по това време? Ами, сигурен съм, че ако се наложеше, щях да го направя. Но нека само да кажа колко се радвам, че не се наложи да го правя.