Род Стюарт - Автобиография

* * *

Почти всеки аспект от бизнеса, в който се намирах, по едно или друго време, и за какъвто и да е кратък период, ми се струваше доста тягостен. Писане на песни, записи, продуциране, снимане на клипове, промотиране: имаше моменти, когато всеки от тези компоненти не успяваше да ме зарадва или пък се превръщаше в досадно задължение. Това е писано да се случи с всяка една професия: настроението се покачва и спада към определени неща, палиш се, а после изстиваш.

Обаче към пеенето - никога.

След като преминах през първоначалните нервност и стеснителност при постъпването ми в рок група през 60-те и най-накрая се показах иззад усилвателите, не мисля, че е имало дори един-единствен път, когато мисълта за изправяне на сцена и пеене пред публика, докато групата свири гръмовно зад мен, да не ме е изпълвал с истински, неподправен ентусиазъм. По същия начин, каквото и да се случваше със степента ми на обвързаност и концентрацията през 80-те, настроението ми за турнетата не се променяше. През 1985-а станах на четиресет, но може би подсъзнателно и напук на този факт, аз се хвърлях в изпълненията ми на живо с много по-голяма свобода от преди, скачайки по сцената като идиот. Често бивам изкушен да мисля, че играенето на толкова много футбол превърна коленете ми във величествените руини, които могат да бъдат открити между бедрата и пищялите ми, но като хвърля един поглед на видеозаписите, в които куфея през 80-те, осъзнавам, че голяма част от нараняванията са причинени от пързаля- нето по колена по световните сцени.

Нека също така да наблегна на това, че ентусиазмът ми за пеене никога не е трябвало да бъде изкуствено стимулиран. Между края на концерта и бисовете, в края на сцената момчетата от бандата ми приготвяха нещо малко и живително за смръкване, което комбинирано с главозамайването от една прекрасна вечер, ме връщаше на сцената в състояние на ужасно силна еуфория. Това си беше нещо като награда: „Страхотна работа. Ето ти една малка магистралка“. Но преди концерт никога съм нямал нужда от нещо, което да ме ентусиазира. Очакването от излизането пред публика вършеше тази работа.

Зареждането с кокаин по средата на концерта изглежда, че беше доста стандартна практика сред музикантите от групата ми по това време, макар Патрик „Бойлър“ Лоуг да правеше всичко възможно да усложни този процес. Ако ми позволите - малко предистория: „Бойлър“ се присъедини към екипа в средата на 70-те като китарен техник, а в тази си длъжност той бързо се изяви не само като прекрасен специалист, но и като автор на неочаквано показване на голо- тии на публични места. Китаристите пристъпваха встрани за смяна на инструментите и откриваха следващата им китара да им се подава от един напълно гол „Бойлър“. А няколкото души, станали свидетели, никога няма да забравят гледката на „Бойлър“, появяващ се от мъжката тоалетна в токийско заведение за коктейли, чисто гол и на раменете на Питър Макей, мениджърът на турнето, за забавление на мъжете от групата, които бяха единствените хора в бара, когато „Бойлър“ отиде в тоалетната, но както разбра той твърде късно, към тях се беше присъединила голяма група от японски бизнесмени.

Когато стана сценичен мениджър, територията на „Бойлър“ се разрасна и той започна да практикува нудизъм на доста по-широко пространство в зоната зад сцената и също така даде начало на такива уважавани номера, като вкарването на фъстъци в хармониките, пълненето на акордеоните с талк на прах и залепянето на клавишите на органа един за друг, така че, когато един клавиш бъде натиснат и зазвучават всички тонове.

Но онова, в което беше най-добър той, бяха измислянето на различни начини за майтапи с наркотиците на групата. Повече от един път поставяше безцветно фолио над магистралите с кокаин, направени зад сцената за брас секцията и когато те отскачаха отзад за освежително смръкване, започваха нееднократно с яд да смъркат без никакъв успех неподвижния прах. По класически начин, за да тества силното желание за наркотици на един определен член от групата, когото се разбрахме да не споменаваме, за да не го засрамим, но който всъщност беше басистът Кармайн Рохас, „Бойлър“ изсипа много внимателно кокаина върху най-интимната част от собствената си анатомия, а после застана и зачака гол, със спомената интимна част, положена върху палеца и показалеца му. Последва кратко безизходно положение, докато музикантът претегли плюсовете и минусите, но както се оказа, Кармайн наистина беше силно зажаднял за своето освежаващо средство.