Род Стюарт - Автобиография

А след това без малко да изхвърля песента, още преди да е влязла в албума. Преслушвахме песните, обсъждахме оувърдъбинга 12, стигнахме до Forever Young и аз казах:

- Тази песен не ми се нрави. Нека я хвърлим.

Както и с Maggie May, не бях сигурен дали песента е достатъчно добра. Тогава, инженерът, един човек на име Стийв Макмилън, който бе работил в покорно мълчание през целия процес и не беше споделил никакво мнение, се изправи и каза:

- Ако бях на твое място, няма да се откажа от нея. Това ти е най- добрата песен.

За момент всички замълчахме с отворени усти, удивени от факта, че Стийв е казал нещо. После отново чухме парчето и осъзнахме, че е прав. Получих номинация за „Грами“ за най-добро вокално изпълнение за това парче и то достигна статут на химн в Америка. Някои неща можеш да ги планираш; други неща зависят от прищевките на съдбата.

Като цяло, Out of Order ми даде четири хит сингъла в Америка и ознаменува нещо като повратна точка за мен в Щатите. В допълнение към това сингълът My Heart Can ’t Tell You No от този албум влезе в топ 10 хитовете на Великобритания, което си беше успокоително, понеже ми се струваше, че навлизах в някаква неприятна ситуация с държавата, в която бях израснал. Песните, които се харесваха на американците - по-тежките, рокаджийските неща - изглежда, че не донасяха такъв успех в Англия; а нещата, които се харесваха на британската публика - доста по поп ориентираните песни, като Sailing, Baby Jane, I Don ’t Want to Talk About It, - явно не се харесваха толкова много в Щатите. Това беше нещо, за което двамата с Арнолд проведохме сериозна среща в Лондон с Роб Дикинс, изпълнителния директор, който управляваше „Уорнър Брос“ във Великобритания.

От много години се познавах с Роб. Всъщност още като новак в звукозаписната индустрия, той веднъж дойде зад сцената на Top of the Pops, когато „Фейсис“ участваха. При което аз, според слуховете, съм се обърнал към Рони Ууд и съм казал: „Кой е този задник?“. Един съвет към младите музиканти: бъдете учтиви към хората, докато се издигате. Един ден някой от тях може да се окаже шеф на звукозаписната ви компания във Великобритания.

Роб имаше навик да казва това, което мисли, а по-късно, ако въобще го правеше, се замисляше дали не е наранил някого. В това има множество недостатъци, макар в една индустрия, изпълнена с хора, които ти казват онова, което искаш да чуеш, също така би могло и да е доста проникновено. Както и да е, при този случай, първата реплика на Роб в разговора беше:

- Защо остави Пол Йънг да ти открадне почитателите?

Това наистина ме ядоса. Пол Йънг? По дяволите! Искам да кажа, добър човек, хубав глас и всичко друго, но...

Роб твърдеше, че докато съм се занимавал през 80-те с това да правя албуми за американската публика, съм се отказал от основната си роля: да интерпретирам песни, да вземам най-различен материал и да го превръщам в свой. А Йънг - с песни като Wherever I Lay My Hat, Every Time You Go Away - я беше завзел. Роб каза:

- Хората искат да те слушат как пееш страхотни песни.

Тъй като вече бях станал доста рязък, аз му отвърнах:

- Тогава ми намери страхотна песен.

А след това се цупех две седмици.

Пол Йънг! Шибана работа!

Все пак хубавото нещо, което се роди в този разговор, бе, че в средата на 1989-а Дикинс ми дойде на гости в Епинг, носейки касета и голям касетофон. Той каза:

- Искам да чуеш това.

И ми пусна една песен. Когато свърши, той каза:

- Не казвай нищо.

После я пусна цялата отново. Когато свърши за втори път, Роб отново сподели:

- Не казвай нищо.

И я пусна за трети път. По това време вече мечтаех аз да бях я написал. И изгарях от желание да я изпея.

Песента беше Downtown Train на Том Уейтс. Тя притежаваше емоционална мелодия, която пленяваше и текст, пулсиращ от копнеж. Синът ми Шон, който по това време беше на осем, влезе в стаята по време на третото слушане на песента и след това каза:

- Защо този човек пее толкова лошо?

С това той уцели много точно проблема: тук имаш една много, много добра песен, но изпята от човек, с чийто глас винаги ще има първоначално свикване, следователно спъвайки шанса на песента да се превърне в хит. (Обичам гласа на Том Уейтс, но той не е за всеки.)

Записах Downtown Train с ужасно талантливия Тревър Хорн 13и макар вече работата по албума да бе приключила, песента бе включена в последната възможна минута, след експертното лобиране на „Уорнър Брос“ в Америка, извършено от Арнолд, в компилацията Storyteller - ретроспективния бокс сет на скромната ми кариера (все още наличен във всички големи магазини.) Тя се превърна в хит - топ 10 в Англия и номер 3 а американския „Билборд“ - и отново застанах на корицата на списание „Ролинг Стоун“. Но дори още по-значимо от това, тя напомни на някои хора кой бях аз и какво мога - няколко човека, които най-вероятно го знаеха, но бяха забравили, или може би бяха избрали да забравят и да се отдалечат. А и на мен ми напомни.