Род Стюарт - Автобиография

Зачеването може би стана там и тогава, в слънчевата Испания. Във всеки случай, към края на 1986-а, Кели беше бременна. Бременна с момиче. И двамата го знаехме. Е, не го знаехме с точност. Но и двамата го казахме. Кели искаше да я кръстим Руби. Аз имах малък проблем с това. При жаргонно римуване на диалекта кокни, древният местен говор на града ми, „Руби“ означава хапване: руби - манджа. Казваше се следното: „Вкъщи ли ще ядем тази вечер, или ще излезем за една „руби?“. Когато обясних това на Кели, от безизразното и изражение разбрах, че това объркване е малко вероятно да се случи в Америка. И не на много други места. А и това си беше, трябваше да призная, доста красиво име. Оттеглих си възражението. Руби да бъде.

Отидохме да кажем на родителите на Кели. Ето ме и мен, отивах в Тексас, за да информирам едни тексасци, които никога не бях срещал, че с дъщеря им ще имаме извънбрачно дете. Реших, че ще съм голям късметлия, ако се измъкна, без да бъда гръмнат или линчуван, или вероятно и двете наведнъж. Всъщност те се оказаха мили, разбрани хора. Бащата на Кели беше грамаден, но за щастие, много приятен. Майка и беше доста по-страшна - а имаше страхотен певчески глас, оказа се в последствие. Няколко години по-късно се намирахме в хотел „Риц“ в Ню Йорк на Нова година, тя запя на сцената и от хотела веднага и предложиха договор. Тя отказа. Както и да е, по време на онази първа среща, аз пуснах в действие чара си. Споменах за брак, което подейства успокоително. А и наистина го мислех.

На 17 юни 1987-а, в шест сутринта, Кели усети контракции и бързо бе закарана в болница „Седарс-Синай“, където и беше казано, че бебето няма да започне да се ражда още дванадесет часа. Аз се намирах по средата на снимките на видео клип, затова се съгласихме, че ще е добре да отида и да си свърша работата, а вечерта да се върна в болницата за важното събитие. По време на заснемането на клипа няколко чаши бяха гаврътнати като предварително празнуване на бебето, затова се намирах в ентусиазирано настроение, когато се върнах в болницата същата вечер. Преди това чинно бях ходил с Кели на, според моя преценка, няколкостотин курсове по подготовка за раждане - правих упражнения по дишане, гледах обяснителните филмчета, купих широките тениски, каквото се сетите - затова се считах за напълно подготвен за важните събития, които щяха да се случат. Обаче, ко- гато се приближих самоуверено до леглото и, един от лекарите сложи ръка на рамото ми и каза:

- Отдръпнете се, г-н Стюарт. Ние ще поемем оттук.

Онези курсове ми струваха стотици долари.

И така се появи прекрасната Руби - със счупена ключица, горкичката. И с най-конусовидната форма на главата, която някога сте виждали. Макар че може би сте виждали, понеже един член на уважаемото сдружение на британските фотографи успя да се промъкне в болницата и да фотографира новородената ни дъщеря в креватчето. Добре дошла на света, Руби.

Рано на следващата сутрин, радостен, недоспал и леко махмурлия, аз звъннах на Джим Креган и го наградих с първата му свещена задача да стане кръстник на Руби: да дойде в болницата със сандвичи с бекон, защото умираме от глад. Джим все още не ми е простил напълно, че го накарах да мине през коридорите на едно от най-известните еврейски учреждения в Лос Анджелис, силно миришейки на пържено свинско.

Още от началото на 80-те, аз се изправих пред музикални предизвикателства на няколко фронта. Що се отнася до музикалните критици, чувствах се толкова приветстван, колкото и дупка в парашут. Da Ya Think I’m Sexy? и шумът около нея бяха убедили авторите на музика, че завинаги съм подмамен от блясъка на диско топката, от холивудския лайфстайл и няма да се върна обратно. Разбира се, че това беше само една поп песен, но което и музикално издание да отворите по това време, щяхте да си помислите, че съм отворил химическа фабрика, която отравя водните запаси в някое западнало място.

Мисля, че мога да призная за загубата на концентрация по това време - например от 1979-а до 1981-ва. Не съм напълно сигурен за причините, но предполагам, че се дължи на многото стоене до късно вечерта, твърде много купони, твърде много пиячка и доста смръква- ния от ободряващия кокаин. Със сигурност очевидният признак за това, че нещата не вървят както трябва, бе този, че макар да бях взискателен към точността на работното място (такъв съм си и до днес), в онези години при преминаването към новото десетилетие, записите най-обикновено се насрочваха за два следобед и ако аз се появявах в пет, момчетата от групата бяха крайно щастливи. Известно време всичко беше покрито с мъгла, а когато най-накрая се освестих, малко от тази мъгла така и си остана.