Род Стюарт - Автобиография

- Виждаш ли тази пукнатина в бетона? Може би никога няма да изживеем този момент с нея отново.

Силно бях хлътнал. Тя бе толкова прекрасна. Пътуваше със самолет - съвсем сама. Аз никога не го правех. С мен винаги имаше асистент. Не и бодигард, защото никога не бях имал нужда от такъв, но винаги имаше човек с мен. А понякога ходеше и на кино сама. Отново - аз дори не можех да си представя да направя това. Тя се смееше по един красив начин, беше много енергична, както и доста сантиментална; очевидно беше човек без отрицателни качества. Веднъж по време на вечеря, още преди да бяхме изконсумирали връзката си, аз и казах:

- Мисля, че ще се оженя за теб.

Тя каза:

- Ти полудя ли? Това не е нормално.

Но аз наистина си го мислех.

Накрая станахме двойка. Две години връзката ни се поддържаше от разстояние, разделена между Ню Йорк и Лос Анджелис. Кели имаше кариера, апартамент в Манхатън, беше много умна и добре организирана, за да остави всичко просто ей така. Но дори и през този период, най-дългото време, което изкарахме, без да се видим, беше 10 дена. В Ню Йорк излизахме на кино и се мотаехме с нейните приятелки и колежки Ким Алексис и Кристи Бринкли. Което бих казал, че съвсем не бе неприятно. А после, през уикендите в Ел Ей тя идваше да ме гледа как играя футбол, след това излизахме с момчетата и пиехме „Мъдслайд“, докато премрежим погледите. Тя въобще не се притесняваше да е около приятелите ми, нито от вулгарностите и тъпотиите, които често се раждаха тогава. Момчетата от групата я обожаваха, топло я приемаха във вечерен клуб „Под масата“ (официален клуб, в който, по различно време през вечерта, всички се скриваха под масата от сервитьорите). Групата по това време си падаше по това да вечеря в ресторантите без панталони - а понякога, това трябва да се признае, и без бельо - като голотиите се криеха от сервитьора и другите в ресторанта с покривката. И Кели нямаше никакъв проблем с това. Нищо не можеше да я шашне.

Това беше през 80-те, ерата на дългите коси. Просто такова беше времето: обиколката на прическите се разрасна най-малко с 10 сантиметра до 1982-а и си остана така три или четири години, без значение дали се харесваше на всички, или не. Явно това беше свързано с икономиката. Както и да е, моята коса със сигурност никога не е била по- дълга от времето през 1983-а. Също и Кели, когато я видях за първи път на екрана в „Портфолио“, наистина имаше масивна коса. Тя не- винаги я носеше по този начин. И когато не го правеше, аз прекарвах доста време в сресване и набухване, опитвайки се да и дам по-голям обем. Просто ми изглеждаше грешно да живееш в 80-те и да не се опитваш да увеличиш обема на косата си.

Започнахме да прекарваме много време заедно в Англия. Не притежавах къща там, откакто бях продал „Кранборн Корт“, огромната постройка в провинцията, в която бях живял с Ди Харингтън до средата на 70-те. Запазих къщата за известно време, след като се преместих в Америка и членове на семейството ми отидоха да живеят там и да поддържат имота. Но той беше твърде голям - дори опасно голям. Един ден сестра ми Мери се качи на тавана и без да иска събори стълбата зад себе си. А родителите по това време вече доста недочуваха, а и къщата беше много голяма, и Мери не успя да привлече вниманието на никого и цели часове стоя там. Можеше да не я видим повече.

През този период баща ми ползваше бившия ми шофьор, Големия Кирил, и моя „Ролс-Ройс“ с шестте врати и тъмните стъкла, който преди беше собственост на Андрю Луг Олдъм, бившият мениджър и продуцент на „Ролинг Стоунс“. Татко потегляше от „Кранборн Корт“ в костюм, вратовръзка и домашни чехли, и с Големия Кирил зад волана се отправяше към офисите на букмейкърите в Аскът. Или поне това правеше до деня, в който извърши доста съмнителен залог, спечелвайки няколко хиляди паунда от мач с нисък коефициент и тихо бе посъветван от собствениците (които го заподозряха, че е човек с вътрешна информация), че вече не желаят да си имат работа с него. Щом татко вече не можеше да ходи при букмейкърите в Аскът, тогава нямаше никаква нужда от „Кранборн Корт“.

През 1986-а, на страниците на списание „Кънтри Лайф“, открих „Дървената къща“, една прекрасна английска постройка от деветнадесети век в провинцията, не много далеч от Лондон. Тя се издигаше в обширните земи, които преди са били част от „Копъд Хол“, изоставеното и виждащо се в далечината огромно имение и бивша болница за ранени армейски офицери. Тази част от Есекс е влизала в избирателния район на Уинстън Чърчил, когато е бил министър-председател и легендата разказва, че той е отсядал в „Дървената къща“ и по време на втората световна война е стоял на горните прозорци, за да наблюдава германските бомбардировки над Лондон, по времето, когато аз съм се родил и Адолф Хитлер се е намирал към края на властта си, неуспешно опитвайки се да ме убие.