Нора Робъртс: Стъкленият остров

Когато влезе, Дойл вдигна впечатлено вежди и тост с бирата в ръката си.

— Не си пестил пари, братко!

— Така е.

— Ще донеса още бира, ако ти се погрижиш за Сойер. Главоболието го убива. Достатъчно е да го погледне човек. Има и няколко сериозни изгаряния. И Аника е пострадала повече, отколкото казва.

— Помогни на Сойер и Аника, Бран — подкани го Саша. — Аз ще помогна на Дойл.

— Сойер е в кухнята с Аника. — Дойл се обърна към Саша. — Аз ще внеса останалия багаж. Ти също си пострадала от битката, русокоске.

— Нищо сериозно. Добре съм. Този път замайването продължи само няколко минути, а останалото може да почака. Бих пийнала чаша вино, ако имаш — усмихна се тя на Бран.

— Разбира се, че имам. Ей сега ще донеса, после ще ви помогна с багажа.

Тя излезе с Дойл, понечи да вземе още чанти, но спря и впери поглед в гората.

— Ще се върне, щом изразходва енергията си с тичане. — Дойл отпи от бирата. — Знам, че искаш всички пилета да са в кокошарника.

Саша вдигна рамене, отпусна ги.

— Бих искала, да. Днешният ден беше… труден.

— В очите ти би трябвало да виждам радост, че открихме и втората звезда, а не тъга.

— Преди година все още отричах това, което съм. Не знаех нищо за никого от вас, за никакви богини — добри или зли. И никога не съм наранявала някого, камо ли…

— Онова, с което се би и което уби, не беше просто никой . Това бяха твари , създадени от Нереза за разрушение.

— Но имаше и хора, Дойл. Човешки същества.

— Наемници, на които Малмон бе платил да ни убият. Забрави ли какво направиха на Сойер и Аника в пещерата?

— Не. — Саша обви тялото си с ръце, защото потрепери. — Никога няма да забравя. И никога няма да разбера как човешки същества могат да измъчват и убиват за пари. Или да рискуват живота си за печалба. Но Нереза е в основата на всичко. Тя познава този вид алчност, тази сляпа жажда за власт. Малмон се продаде заради нея. Тя му отне душата, човешкия облик, и сега той е просто някаква твар. Нейно творение. Би направила същото и с нас.

— Но няма да го направи, защото няма да ѝ се дадем. Днес успяхме да я раним. Тя е тази, която е ранена и кърви. Търсил съм звездите, преследвал съм я повече години, отколкото можеш да си представиш. Бях близко до целта, или поне така си мислех. Но „близко“ не означава нищо. — Той отпи дълга глътка от бирата си.

— Не ми е присъщо да използвам съдбата като обяснение или извинение, но е неоспорим факт, че на шестимата ни е писано да сме заедно. Писано ни е да намерим Трите звезди и да унищожим Нереза. Ти усещаш нещата повече от останалите. Да си ясновидка е твоя дарба и твое проклятие. Без тази дарба нямаше да сме тук сега. А това, че можеш да стреляш с арбалет, сякаш си се родила с него в ръка, в случая е добре дошло.

— Кой би помислил? — Тя въздъхна — хубава жена с дълга, изсветляла от слънцето коса и дълбоки сини очи. Жена, която през последните седмици бе натрупала мускули и сила — вътрешна и външна. — Усещам главоболието ти. Съжалявам.

— Ще се справя.

— Знам, че ти е писано да си тук, отново да обикаляш тези земи, да съзерцаваш морето. И не само заради мисията да открием и спасим звездите, не само заради битката с Нереза. Може би — не съм съвсем сигурна, — но може би това ще ти донесе утеха.

— Близките ми отдавна ги няма.

— Знам, че идването ни тук тази вечер е трудно за теб… — продължи Саша, — но е още по-трудно за Райли.

— Като се има предвид, че току-що надвихме богиня и кръвожадните ѝ слуги, на никого от нас не му е било лесно. Е, добре де — отстъпи той под кроткия поглед на Саша. — Трудно ѝ е.

Остави празната бирена бутилка в джоба на износения си кожен шлифер, вдигна куфарите.

— Ще изразходва енергията си в тичане и утре сутринта ще е тук. Вземи каквото можеш, аз ще пренеса останалото. И двамата знаем, че ще си по-полезна на Бран.

Саша не възрази и той забеляза, че леко накуцва. За да ѝ помогне, остави торбите във фоайето и я вдигна на ръце.

— Хей!

— Не ми се спореше. Как мислиш, тази къща достатъчно голяма ли е за теб?

Двамата подминаха широки арки и стаите след тях. Наситени, богати цветове, буен огън в камините, ярки светлини, проблясващо дърво.

— Великолепна е! И огромна…

— Май ще трябва да си родите доста бебета, за да я напълните.

— Аз…

— Накарах те да се замислиш.

Тя още търсеше думи, когато той я внесе в кухнята. В нея Сойер, вече не толкова блед, седеше на високо столче край дълъг плот от сиви плочи, а Бран обработваше изгарянията върху ръцете му.