Нора Робъртс: Стъкленият остров

— Не се безпокой за нея. Тук няма от какво да се бои. — Бран ѝ помогна да се изправи. — Тези гори са мои — каза той на Райли. — А сега са и твои.

Вълкът се обърна, отдалечи се с едри скокове и изчезна между гъстите дървета.

— Може да се изгуби — притесни се Саша.

— Тя е вълк — напомни ѝ Дойл. — Ориентира се по-добре от нас. Промени се в ликан, докато се премествахме, и се нуждае от усамотение.

Той обърна гръб на гората, където бе тичал като дете, където бе ловувал и се беше уединявал. Някога това бе неговата земя, неговият дом — а сега ги притежаваше Бран.

Да, понякога съдбата е коварна и сурова.

В къщата, построена от Бран върху дивия бряг на Клеър, Дойл разпозна своята собствена. Тази, в която семейството му бе живяло поколения наред.

Няма ги, напомни си той, от векове. Къщата и семейството — превърнали са се в прах.

На тяхно място се издигаше внушителна сграда, но той не бе и очаквал друго от Бран Килиан.

Великолепно имение, каза си, с причудливи орнаменти, каквито би очаквал човек от вълшебник. Камъните — може би част от тях бяха от стените на някогашния му дом — изграждаха цели три етажа, със същите причудливи орнаменти в двете обли кули от двете страни, и нещо като централна тераса, която сигурно предлагаше изумителни гледки към скалите, морето и околността.

Думата е „мекота“, реши Дойл, докато оглеждаше неопитомените приказни градини, изпълнили потрепващия въздух със свежи ухания.

За миг той се отдаде на удоволствието, позволи си да помисли за майка си и колко тя би харесала всяка частица от тази промяна.

После загърби тези мисли.

— Къщата е красива.

— Земята е хубава. И както казах на Райли — колкото е моя, толкова и твоя. Наистина —

допълни Бран, когато Дойл поклати глава. — Ние сме екип — продължи той, докато вятърът развяваше тъмната му като нощта коса около скулестото лице. — Знаеш, че това не е случайно. Бихме се и преодолявахме трудностите заедно. И ето ни сега тук — на мястото, където си се родил ти, където аз изпитах нужда да построя къща. Което също не е случайно и ние ще се възползваме от това.

Доволна, Аника прокара длан по ръката на Дойл. Дългата ѝ черна коса бе разрошена от преместването, но така изглеждаше още по-секси. Имаше синини по изваяното си лице.

— Тук е красиво. Подушвам морето. Чувам го.

— Малко е отдалечено — усмихна ѝ се Бран. — Но бас държа, че ти лесно ще стигнеш до него. Утре сутринта ще разгледаш наоколо. Сега по-добре да вкараме багажа и да се настаним.

— Съгласен. — Сойер се пресегна, вдигна няколко кутии. — Господи, гладен съм като вълк!

— Ще приготвя храна! — Аника го прегърна през врата, целуна го ентусиазирано и вдигна чантата си. — Има ли продукти, Бран? Нещо, което да приготвя, докато ти лекуваш раните?

— Кухнята е заредена с всичко необходимо. — Той махна с пръсти към голямата арковидна двойна врата. — Вече е отключена.

— На мен ми стига и една бира. — Дойл вдигна два сандъка с оръжия — най-важното за него — и пое след Аника и Сойер.

— Боли го — каза тихо Саша на Бран. — Усещам болката в него, болката от спомените и загубите.

— Съжалявам за това. Но всички знаем, че има причина да сме тук — и тя е да намерим последната звезда.

— И всичко си има цена. — Като въздъхна, Саша се облегна на любимия си, притвори очи, сини като лятото и все още уморени от битката и преместването. — Но Аника е права. Къщата е красива, Бран. Направо е изумителна! Ще ми се да я нарисувам поне десетина пъти.

— Ще имаш време за десет пъти по десет. — Той я извъртя към себе си. — Казах, че тя е колкото моя, толкова и на Дойл и Райли. И на Сойер и Аника. Но на теб ти принадлежи, както ти принадлежи сърцето ми. Ще живееш ли с мен тук, поне през част от съвместния ни живот?

— Ще живея с теб навсякъде. Изгарям от нетърпение да видя дали и вътре е толкова прекрасно, колкото отвън.

— Сега, когато ти си тук, къщата е истински дом. — За да я впечатли, Бран махна с ръка. Всички прозорци грейнаха. Край градинските пътеки засияха меки светлини.

— Неотразим, както винаги. — Саша въздъхна доволно, вдигна кутията, съдържаща повечето от пособията ѝ за рисуване — най-важното за нея.

Влязоха вътре, в просторно фоайе с висок таван и проблясващо дюшеме от широки дъски. Върху масивна маса с крака под формата на дракони имаше кристални топки и висока ваза, пълна с бели рози.

Оттам се минаваше в хол с дивани в наситени цветове, още масивни маси, лампи с приглушена светлина. След поредния вълшебен жест на Бран в облицована с дялан камък камина лумнаха златисточервени пламъци. Камината беше толкова голяма, че едрият Дойл би могъл да застане в нея изправен, с разперени ръце.