Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън си спомни какъв дълбок скептицизъм беше изпитал, когато за пръв път беше чул за дѐлваджиите и техните методи.

— Все още не мога да разбера как така сте му повярвали с такава готовност.

Артър се поколеба, после отвърна:

— Трябва да призная, че бях чувал за тази процедура и преди.

— Къде?

— В ложата. Носеха се слухове, приказки под сурдинка, за посещения в някои определени домове в Кенсингтън, Токстет и Бутъл.

— Какво точно гласяха слуховете?

Артър стрелна с очи жена си.

— Че човек може да изпита усещанията на друг човек, ако улови медната жица на гърловината на делвите с душите. Да мерне къс от сън или мигновен чужд спомен.

Лангтън се замисли дали самият Артър не е посещавал някой от тези домове. Нещо в думите на тъст му, в начина, по който беше погледнал съпругата си, подсказваше, че не просто повтаря дочути слухове. Дори и подозренията му да бяха верни, Лангтън нямаше намерение да излага Артър пред мисис Кавъл. Не искаше да причинява повече болка на родителите на Сара. Точно този въпрос можеше да почака.

— Колцина от членовете на ложата са пробвали това?

— Доста — отвърна Артър. — Мъже, отегчени и от пиенето, и от хазарта, и от повтарянето на все един и същи истории и анекдоти. Мъже, които търсят нови, свежи усещания. За известно време това с душите беше доста на мода.

— Беше?

— Е, може би все още е, поне за някои хора.

Лангтън си представи как преситени възрастни мъже, членове на ложата, уважавани стълбове на ливърпулското общество, се промъкват през тъмни коридори, за да вкусят от незаконното удоволствие. Но дали това действително е удоволствие? Според Форбс Патерсън дѐлваджиите улавят душите на умиращи хора. Лангтън сам бе видял това с гаснещата Едит, племенницата на мисис Баркър. Какво удоволствие би могло да донесе преживяването на последните мигове от живота на някое клето измъчено същество? Нима тези мъже — така наречените колекционери и техните клиенти — бяха станали толкова цинични, че наистина да се наслаждават на това да изпитват подобни усещания?

Лангтън цял потръпна от погнуса при тази мисъл, която — сигурен беше — се беше загнездила в съзнанието му завинаги. Закле се да зададе този въпрос на доʞтор Стъклен, когато го залови.

— Значи, вие уредихте доктор Редфърс да е до леглото на Сара в последните ѝ мигове.

— Нищо не сме уреждали — отвърна мисис Кавъл. — Редфърс си имаше свои си връзки в Лечебницата. Каза да оставим всичко на него. Така и направихме.

Лангтън отново закрачи из стаята.

— А защо не е дошъл при мен да ми каже, да ме попита?

— Защото ти си полицай — рече Артър, — а Редфърс знаеше, че процедурата е незаконна. А и ние бяхме сигурни, че ще се възпротивиш.

Дали? — запита се сам Лангтън. — Ако тогава някой ми беше предложил някакъв шанс, дори най-малкия, да удължа живота на Сара…?

Не. Изкуственото съществуване в някаква студена глинена делва не е живот. То беше ни повече, ни по-малко чиста жестокост. Но съмнението в самия себе си все пак захапа Лангтън и му попречи да обвини твърде тежко родителите на Сара.

— А след смъртта ѝ посещавахте ли я? Опитахте ли да установите връзка с нея?

Мисис Кавъл вдигна очи към съпруга си, който отвърна:

— Три пъти се канех. Ходих у Редфърс…

— В мазето?

— Именно. Той слагаше на масата една делва и… — Артър затвори очи и стисна полицата над камината, за да се задържи на крака. — Не можах. Всеки път изпадах в паника и побягвах. Боях се, че Сара няма да е вътре, но още повече се боях, че ще е вътре.

— Значи всъщност вие не знаете дали Редфърс не ви е измамил?

— Не, Матю, не знаем — този път отговори мисис Кавъл.

Мисис Гриздейл знае , помисли си Лангтън. Тя вярва, че Сара все още съществува някъде. За момент се поколеба дали да каже на семейство Кавъл за медиума и виденията ѝ за Сара. После реши да изчака, докато се сдобие с твърдо доказателство.

— Сега знаеш всичко — каза мисис Кавъл и се изправи. Приглади траурната си рокля и сплете пръсти. — Готови сме да поемем вината си. Знаем, че нарушихме закона. В момента, в който узнахме за смъртта на Редфърс, осъзнахме, че трябва да ти разкажем за случилото се. И така.

Лангтън погледна родителите на Сара, изправили се пред него, очакващи наказанието си. Навярно то щеше да им помогне да понесат бремето на вината, под което те явно страдаха. Дали съдебното преследване би им донесло пречистване и покой? Лангтън силно се съмняваше.