Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Съзнанието му рязко се върна назад в дневната, в тялото му, седнало в креслото. Конвулсивно свитите му пръсти се бяха впили в меката кожа на подлакътниците. Устата му беше отворена насред крясъка, но, вече буден, той не чу вика си, не чу и бързащите стъпки на Елси, която идва да провери какво става. Огънят в камината се беше превърнал в тъмна пепел. Часовникът все така тиктакаше.

А в насрещното кресло, с револвер, отпуснат върху калните колене, седеше Дърам.

Лангтън не помръдна. Собственият му пистолет беше в джоба на окаченото в антрето палто. Тежкият ръжен и месинговите щипци за разравяне на огъня бяха съвсем близо, подпрени до решетката на камината, но инспекторът знаеше, че не е възможно да посегне и да ги стигне, преди да бъде застрелян. Подуши въздуха. Смес от зловония го върна в тунелите под Пиър Хед.

— Изкушавах се да ви събудя — рече Дърам. Плътният му глас заваляше думите от умора, — но си спомних, че не бива да се буди човек, който сънува кошмар.

— Това важи за сомнамбулите — отвърна инспекторът, изненадан от собствения си спокоен тон.

Дърам кимна.

— Вярно. Ужасно е да се събудиш под дулото на пистолет. Знам го.

В съзнанието на Лангтън се тълпяха противоречиви мисли. Как е влязъл Дърам? Как е оцелял въобще в тунелите? Какво иска?

Дърам почеса кървавите корички по лицето си и рече:

— Държите ли алкохол в тази къща?

— В барчето.

— Ще ми сипете ли едно питие? Каквото имате, без значение е — продължи Дърам, черното око на дулото проследи движението на инспектора. — И, моля ви, не правете нищо, което да ме принуди да ви застрелям.

С бавни, премерени движения Лангтън се надигна от креслото и прекоси стаята до барчето. Отвори една вратичка и извади бутилка уиски „Лафройг“ и две чаши. Наля едно малко на себе си и една двойна доза на Дърам. Чувстваше крайниците си някак странно — сякаш принадлежаха на автомат. Усещаше дулото на пистолета да сочи точно между плешките му.

— Благодаря ви — Дърам взе чашата, гаврътна половината и леко се закашля. Махна на инспектора отново да седне.

Лангтън остана прав.

— Сторил ли сте нещо на Елси?

— На прислужничката? Не, спи си здраво в леглото. Хърка като сержант.

Лангтън седна и отпи от силното питие. Очите му попиваха всяка подробност от облеклото на беглеца — от протритите ботуши до парцаливите окаляни панталони, от мръсната, останала без яка риза до сравнително чистото сако. Досети се, че него Дърам сигурно е откраднал, за да замени онова, което е оставил при изхода на тунела в Токстет.

Мръсното лице на Дърам представляваше хаос от драскотини, кървави корички и порязвания, свидетелстващи за бягството му през тунелите и за трудностите, с които евентуално се беше сблъсквал след това. Около уловилата чашата с уиски дясна ръка имаше омотана мръсна превръзка.

— Коя е Сара? — попита беглецът.

Лангтън изстина.

— Съпругата ми. Защо?

— Викахте името ѝ насън.

Инспекторът се поколеба.

— Тя почина наскоро.

Дърам се вгледа внимателно в него, после премести поглед към въглените в камината.

— Работите по случая на Кеплер. Искам да знам какво сте открили.

— Защо?

— Имам си причини.

— Знаете, че нищо не мога да ви кажа — отвърна Лангтън.

Дърам леко се обърна и го погледна в упор. Револверът остана да лежи на коленете му.

— Трябва да знам, инспекторе.

Лангтън съзнаваше, че стъпва по тънък лед. Сръбна глътка.

— Как е възможно да споделя ключова информация от разследването с един от главните заподозрени?

— Не съм убил Ейбъл.

— Но знаете кой го е направил?

— Имам идея кой е, да.

— Кажете ми тогава — предложи инспекторът.

Дърам го загледа за момент мълчаливо, сякаш претегляше възможностите си. После отвърна:

— Ейбъл разкри заговор срещу Свода. Мъжът, организирал заговора, примами Ейбъл да се срещнат и… Е, знаете резултата от тази среща. Смятам, че знам кой е извършителят на убийството.

Доʞтор Стъклен? — мислеше Лангтън. — Или професорът?

А на глас каза:

— Знам, че вие двамата с Ейбъл Кеплер сте били изпратени в Ливърпул, за да разследвате евентуален заговор срещу Свода. Знам дори кой ви е изпратил. Майор Фелоус.

Дърам не сваляше очи от него.

Лангтън продължи:

— Фелоус ми призна, че работи за една от тайните агенции на Нейно величество. Не знам дали вие и Кеплер също сте били щатни агенти или наемници.

— И едното, и другото сме били, в зависимост от обстоятелствата.

— Значи…