Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Чакайте — повика го Лангтън и се надигна от креслото. — Кой е доʞтор Стъклен? Кажете ми.

Дърам се поколеба, после поклати глава.

— Смятам, че знам самоличността му — настоя Лангтън.

— Не мисля, че знаете повече от мен — отвърна Дърам и отвори вратата към антрето. — Когато със сигурност узная самоличността му, ще можете да отидете да приберете безликото му тяло от Мърси. Може би и това на Фелоус.

При тези думи Дърам изчезна. Лангтън изтича в антрето. Леден въздух нахлуваше през отворената входна врата. Лангтън измъкна собствения си пистолет от палтото и изтича вън на стъпалата.

Улицата беше съвършено пуста. Под жълтата светлина на лампите блестяха снегът и ледената корица на тротоара. Нито звук от стъпки или колела на карета. Нищо, освен вятъра, огъващ голите клони на дърветата.

Петнадесет

Лангтън се събуди рязко с усещането, че от момента, в който беше затворил очи, до първите дневни лъчи е минала само секунда. Лежеше на широкото махагоново легло и всичките му мускули бяха пренапрегнати от страх. Не можеше да си спомни втория си кошмар, но чувстваше останалата след него утайка от неясен, аморфен ужас, подобно на бляскавия отпечатък върху ретината, когато погледнем право в слънцето и после затворим очи.

Направи усилие да успокои бясно биещото си сърце и седна в леглото сред усуканите чаршафи. Спомни си Дърам — или и него беше сънувал? Не, мъжът го беше посетил наистина. Миризмата на тунелите се усещаше навсякъде.

Фосфоресциращите стрелки на оставения на нощното шкафче швейцарски часовник показваха шест и двадесет. Лангтън се повлече към банята с все чаршафите, увити около тялото му като римска тога. Започна да се мие, но се обърна, когато на вратата на спалнята се потропа.

— Моля да ме извините, сър — Елси влезе, зърна усуканите чаршафи и веднага отвърна очи от Лангтън. — Имате гост.

— По това време?

Все така извърната настрани, Елси му подаде визитка: Професор Колдуел Чивърс .

— Настаних го в гостната, сър. Да слагам ли кафето?

— Дай ми десет минутки, Елси.

Докато несръчно се мъчеше да се измие и облече, Лангтън мислеше напрегнато какво ли иска професорът и как е редно самият той да се държи с него. Като със заподозрян? Като с главен заподозрян? Дали реакцията на Лангтън няма да подскаже на Чивърс, че е под подозрение?

Закопчавайки жилетката си и приглаждайки коса с ръка, инспекторът затрополи надолу по стълбите и влезе в гостната.

— Инспекторе. Простете, че ви се натрапвам така рано — професорът остави чашата с кафе, която държеше, стана на крака и подаде ръка.

След миг колебание, Лангтън я стисна.

— Професоре. Рано ставате.

— Винаги, инспекторе. Установил съм, че часовете на деня не ми стигат, за да свърша всичко, което бих желал. Но това не е извинение да нахълтам в дома ви по това време.

Професорът стоеше пред решетката на камината, където новият огън все още топлеше слабо. В стаята продължаваше да цари нощният хлад и във въздуха се носеше тежкият мирис на блатна вода от дрехите на Дърам.

— Трябва да ви кажа, че прислужничката ви отлично се погрижи за мен — отбеляза професорът. — Очевидно е много добро момиче.

— Елси ми е от голяма помощ.

— Друга прислуга имате ли?

— Само готвачката — отвърна Лангтън, чудейки се защо ли професорът се интересува от домакинството му.

— Само една домашна помощница? В такава голяма и уютна къща? — професорът сръбна още кафе и се усмихна. — Не знам какво щях аз лично да правя без прислугата у дома — без лакеите и прислужничките, без градинарите и готвачките. Свикваме да разчитаме на тях, нали?

— Предполагам, че да — Лангтън наля кафе и на себе си и огледа ранния си посетител от главата до петите. Макар с чисти дрехи и гладко обръснат, професорът излъчваше настроение на напрегнато нетърпение, сякаш се е отбил тук на път от една изключително важна задача към друга, не по-малко важна. Тялото му не можеше да си намери място. В искрящите му очи сякаш се мяркаха електрически искри.

Нима наистина това беше доʞтор Стъклен? Професорът определено отговаряше на описанието — със сигурност високоинтелигентен, с необходимата научна подготовка. А и еклектичната колекция в имението му потвърждаваше вечно мъчещото го страстно любопитство.

Дали професорът беше пресякъл границата между науката и убийството?

— Напуснахте внезапно приема онази вечер — каза професорът. — Чудех се дали не сме ви разстроили с нещо.