Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Кабриолетът най-сетне си проправи път през наводнените с хора улици, покрай знамена, вимпели и фонтани от ленти в червено, бяло и синьо, Лангтън изтича в кабинета си и завари там Макбрайд. Сержантът вдигна очи от бележката, която пишеше.

— Тъкмо ви оставях съобщение, сър. Нямах много късмет с тия тримата от списъка.

— Ще ми кажете след минута — отвърна Лангтън и хвърли палтото си на закачалката. — Хайде с мен.

Намериха Форбс Патерсън на долния етаж. Лангтън обясни възможно най-сбито всичко, което беше научил за къщата на Фокнър Скуеър.

— Не ме бройте — отвърна Патерсън. — Пърсел командирова всичките ми свободни хора на откриването.

— Тогава да отидем още сега, ние тримата — Лангтън бутна Макбрайд пред себе си и пое към вратата.

— Чакай. Познавам Фокнър Скуеър. В тия големи стари къщи можеш да скриеш цял полк. Ще ни трябват хора на задните изходи, в околните улички, по целия площад.

— Но нали казваш, че…

— Дай ми един час — Патерсън посегна към телефона. — Някои хора имат да ми връщат услуги.

Лангтън се поколеба. Просто чувстваше как губят ценни минути. Всеки пропуснат от тях миг даваше на доʞтор Стъклен нова възможност за действие.

Сякаш прочел мислите му, Форбс Патерсън отпусна ръка върху слушалката на телефона и каза:

— Имай ми доверие, Лангтън. Ако сега отидеш на място, само ще прогониш Стъклен от бърлогата му. Не искам да поемаме този риск. Твърде много пъти се изправяме неподготвени срещу него.

Лангтън кимна в знак на съгласие и двамата с Макбрайд се измъкнаха в коридора. Инспекторът знаеше, че колегата му е прав, но тревогата и лошите предчувствия го изгаряха отвътре.

— Сега накъде, сър?

Лангтън премисли вариантите.

— Към Лечебницата. Надявам се да открием нещо за линейката, отнесла тялото на Джейк.

— Ще ми дадете ли само минутка, сър?

— Среща долу — Лангтън прибра палтото си от кабинета и тръгна да търси Хари, за да провери дали не го чакат неполучени съобщения. Не можа да намери момчето, затова просто отиде до бюрото на дежурния във фоайето и зачака сержанта.

— Съжалявам, че се забавих, сър — Макбрайд пристигна цял зачервен, изтича да спре кабриолет пред управлението и задържа вратичката отворена за Лангтън.

— Лечебницата! — извика инспекторът на кочияша и се обърна към сержанта. — Така. Та, разкажете ми за тримата мъже, посещавали Редфърс.

— Не бяха много разговорливи, сър — Макбрайд отвори бележника си и се насили да прочете написаното при силното тръскане на кабриолета по Дейл Стрийт. — Първо отидох у Артър Камерън: адвокат, има кантора на Харъп Чеймбърс. Ерген. Прислужничката му каза, че заминал внезапно, вчера хванал парахода за Канада. Нямаше представа кога ще се върне.

— Планирано пътуване?

— Не, всичко станало в последния момент, така рече момичето.

Лангтън кимна. Нещо беше уплашило адвоката. Или някой го беше предупредил.

— Нататък?

— След това се отбих при Дейвид Хемпълман — рече сержантът, взрян напрегнато в собствените си писания. — Бизнесмен, занимава се с внос-износ, такива работи. Много хубава къща. Женен, с две деца. Съпругата му е огромно женище, носи се като кораб. Както и да е, той отказа да говори. Дори не призна, че познава Редфърс. Ясно се виждаше колко е уплашен, сър. Все си потриваше ръцете една в друга, като че иска да измие нещо от тях. Блед като призрак.

— Ами третият?

— Стивън Пауъл, сър — Макбрайд се ухили. — Изхвърли ме от дома си, все едно съм прост търговски пътник. Рече, че си знаел правата, не бил длъжен да говори с полицията, щял да се обади на адвоката си, дрън-дрън… Но беше уплашен точно като Хемпълман, сър. Може би дори повече. В антрето зад него мернах два големи пътни сандъка.

Значи, разбра Лангтън, някой друг също разполагаше с пълните данни за „клиентите“ на Редфърс. Доʞтор Стъклен. Може би Редфърс дори е работел за Стъклен, бил е връзката между каймака на уважаваното общество и дѐлваджиите. Също така е събирал душите на умиращите. И е държал Сара в мазето си.

Лангтън стисна силно очи и сплете здраво пръсти.

Кабриолетът спря пред стъпалата на Лечебницата. Лангтън задържа входната врата на болницата отворена, за да пропусне прегърбена възрастна женица, която, влачейки крака, влезе във фоайето. После инспекторът пристъпи до будката на портиера и попита кой отговаря за линейките.

— Ами хората в администрацията, сър. Левият коридор, един етаж по-долу, търсите стая номер шест. Не, прощавайте, номер седем.