— Кои вие?
Професорът се усмихна.
— Моите приятели и познати си имат свои любими теми, свои, така да се каже, хобита, и понякога, когато говорят за тях, могат да бъдат доста… натрапчиви.
— Намерих гостите ви за изключително интригуващи — отвърна Лангтън, мислейки какъв е истинският мотив за посещението на професора. Със сигурност не беше дошъл да се извинява. — Щях да остана и по-дълго, но дългът на полицай ме зовеше другаде.
Професорът се поколеба, после попита:
— Дѐлваджиите?
— Същите.
Професорът пристъпи до огъня и остави чашата си на полицата над камината. За момент остана загледан в пламъците.
— Боя се, че доʞтор Стъклен присъстваше на приема ми.
Лангтън се втренчи в него.
— Какво ви кара да мислите така?
— Ето това — професорът бръкна в джоба на сакото си и извади от там сгънат лист цветна хартия.
Лангтън го взе и го огледа: дебела, скъпа хартия, върху която с черно мастило с изящна прецизност бяха изписани три символа. Един до друг бяха изобразени кучешка глава, нива със зряла пшеница или царевица и лодка.
— Египетски ли са?
Професорът кимна.
— Първият йероглиф е знакът на Озирис, богът на мъртвите и възкресените; вторият представлява готова за жътва нива; третият е барката на Амон Ра, символ на прераждането и новото начало.
Лангтън му върна листа.
— Какво свързва това с доʞтор Стъклен?
— Предполага се, че той също проявява силен интерес към египтологията.
— Никога не сте ми казвали това.
— Не мислех, че е важно. Но когато след приема намерих бележката в една от изложбените ми витрини…
— Някоя от витрините в египетската зала?
— Да — потвърди професорът. — Някой я беше оставил сред брошките скарабеи, на най-видно място. Очевидно, за да я намеря аз.
Но защо? — помисли Лангтън. Ако професорът беше доʞтор Стъклен, защо му е да съчинява подобна история? А ако не беше, защо му е на истинския Стъклен да оставя послания?
— Символите имат ли някакво значение? — попита инспекторът.
— Поотделно не, просто реферират отделните богове и отвъдния живот.
— А събрани заедно?
Професорът изведнъж цял се прегърби, сякаш всичките му години живот изведнъж се стовариха отгоре му с цялата си тежест.
— Силно се надявам да греша, но заедно йероглифите говорят за велика жътва. Жътва на душѝ.
Лангтън влезе в кабинета на управителя на фирмата „Ървинг и Лонг“ на Джамейка Стрийт. Още преди осем сутринта се беше отбил до управлението, беше дал на Макбрайд инструкции за деня, без да споменава късната визита на Дърам. После беше хванал кабриолет и беше тръгнал на юг, през най-бедняшките квартали на града, където въздухът постепенно ставаше все по-гъст от пушека, който бълваха хилядите комини на копторите. По дължината на Джамейка Стрийт се редяха фабрики. Тежки парни коли и каруци трополяха по чакъла на натоварената улица и шумът им се сливаше с думкането и рева от цеховете. Докато крачеше през главната работилница на „Ървинг и Лонг“ с нейните примигващи, пронизващи очите червени светлини, инспекторът си спомни картинките на ада в детската библия, която четяха в неделното училище, посещавано преди толкова много години.
Тук, в претъпкания с вещи кабинет, високо над цеховете, шумът на фабриката долиташе през напуканите стъкла на прозорците като приглушена смес от викове и блъскане, от виещото свистене на задвижваните с пара ремъци. Присъстваше и миризма на стопен метал и изгорели въглища. Докато чакаше, Лангтън мислеше с кого ли е започнал работа Макбрайд, кого от тримата мъже, посещавали Редфърс, е разпитал първо. А дали тези тримата щяха да признаят нещо?
— Ето ме и мен, сър, ето ме и мен — пълничкият управител на „Ървинг и Лонг“ се втурна в кабинета си с дебел журнал в ръка. Седна зад бюрото си и грейна срещу Лангтън. — Отне ми няколко минути, но го открих.
Лангтън погледна колоните по страниците: приети поръчки, платени суми, доставени стоки.
— Къде по-точно гледаме?
— Тук, сър — управителят забоде тлъст пръст в един от редовете. — Стори ми се, че разпознах намотката, още щом ми я показахте. Рядко искат от нас да произведем толкова специфичен уред.
Лангтън прочете името на поръчителя — мосю Де Вер — помисли за миг, после усмивка плъзна по устните му. Verre: френската дума за „стъклен“.
Адресът до името беше на Фокнър Скуеър в Ливърпул — изискан район точно над Гроув Стрийт в Токстет. Недалеч от имението на професора. Инспекторът кимна, когато видя и посочения телефон за връзка: оператор, пет, седем.
Читать дальше