Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън дръпна Макбрайд настрани от множеството пациенти и близки на болни, стълпили се във фоайето.

— Вървете да разпитате в администрацията за линейката, отнесла Джейк. Разберете какво правят със старите си коли, ако ги продават, може би записват някъде кои са купувачите.

— Ясно, сър. Къде да ви търся като приключа?

Лангтън отвърна очи, почувствал странен прилив на вина, който го хвана неподготвен.

— В кабинета на сестра Райт.

Седнала зад бюрото си, сестра Райт го изслуша, без да го прекъсва. Лангтън ѝ разказа за мъжа, загинал на релсите в Едж Хил, за убийството и кражбата на тялото на Мичман Джейк, за оцелелия Дърам. Въздържа се обаче да ѝ сподели за планираното нападение над къщата на Фокнър Скуеър, както и за подозренията си относно професор Колдуел Чивърс.

Докато обясняваше, част от съзнанието му оставаше неангажирана с разказа и не спираше да се удивлява колко леко му беше да разговаря със сестрата. Тя излъчваше спокойно и безкрайно търпение. Без съмнение част от него беше култивирала при многогодишната си работа с болните, от бдението край леглата им. Но навярно друга част извираше от самата ѝ природа. Точно както и Сара, сестра Райт притежаваше естествена, вродена способност да съчувства.

Когато Лангтън приключи, сестрата поклати глава:

— Трудно е да се повярва, че всичко това се е случило за толкова кратко време. И че вие сте успели да разкриете толкова много. Добре сте се справили.

— Аз? Нищо подобно. Дърам е още на свобода, както и убийците на Кеплер. А доʞтор Стъклен може преспокойно да влезе в самото управление на полицията и да отнесе от там тялото на съучастника си.

После извади от джоба си сребърната кутийка със спринцовката, намерена у прегазения, и я плъзна към сестра Райт.

— Чудя се, дали сте виждали някога това?

Докато сестрата оглеждаше кутийката, инспекторът хвърли поглед надясно — матовото стъкло изкривяваше гротескно фигурите на сестрите, работещи във вътрешното отделение, и ги караше да приличат на някакви особени риби, носещи се под водата. От време на време отвътре долиташе по някое прозвънтяване на метал, пуснат върху порцелан или стъкло.

— Такива не се срещат много често — обади се сестра Райт и върна на Лангтън кутийката със спринцовката. — Произвеждат ги по-големите медицински компании — онези, които доставят хирургически консумативи и оборудване — и те ги подаряват на по-влиятелните лекари сред клиентите си.

— Например…

— На консултантите си, предполагам. И на хирурзите.

Лангтън се поколеба.

— Биха ли подарили на професор Чивърс такава кутийка?

— Вероятно. Не съм виждала подобна у него.

— Той къде е сега?

Сестра Райт погледна обърнатото часовниче, закачено на престилката ѝ.

— В операция е. Искате ли да го попитам за кутийката, когато излезе?

Това би издало Лангтън пред професора.

— Не, благодаря ви. Въпросът изобщо не е важен.

Сякаш в защита на професора, сестра Райт добави:

— Не искам да мислите, че професорът приема подкупи. Мнозина от екипа тук получават подаръци от медицинските производители и доставчици. Това е разпространена практика.

За да отвлече вниманието ѝ, Лангтън отвърна:

— Няма съмнение, че загиналият на Едж Хил е получил тази кутийка точно по начина, по който вие предположихте — като подарък. Възможно е този подарък да е дошъл индиректно дори от самия доʞтор Стъклен.

Сестра Райт се приведе напред:

— Вие сигурен ли сте, че изобщо си имате работа с този „доʞтор Стъклен“?

— Така мисля. Той сякаш е навсякъде, манипулира, организира, контролира. Като някакъв ловък кукловод, който управлява живи хора, а не марионетки. Един много умен и безмилостен кукловод.

— Звучите така, сякаш му се възхищавате…

— Да му се възхищавам? Не, ни най-малко. Но не мога да си позволя да подценявам способностите му. Без значение кой всъщност се крие зад псевдонима.

При тези си думи Лангтън се зачуди дали сестра Райт ще реагира по някакъв начин, ако е вярна хипотезата му, че професор Колдуел Чивърс е Стъклен и тя знае това. Сестрата очевидно боготвореше професора. Дори при положение, че беше оцеляла в Трансваал, въпреки очевидната си вътрешна сила, със сигурност би понесла подобна вест тежко. Лангтън не искаше да разрушава последната ѝ илюзия за професора като човек достоен, изпълнен с алтруизъм и хуманност. Но знаеше, че може би няма друг избор.

И тогава, втренчила се в него от упор, сестрата каза: