Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Трябва да вървя — каза той и се отправи към вратата.

— Но…

— Аз бих сторил същото — каза инспекторът. — Ако Редфърс беше дошъл при мен в някоя от най-тежките нощи на Сара преди края, бих могъл лесно да… Щях да го послушам. Сега знам достатъчно, че да се радвам, че тогава той не е дошъл при мен, но отлично разбирам как е успял да ви убеди. Колко лесно е човек да се хване за последната надежда като удавник за сламка. Колкото и абсурдна да е тази надежда.

Мисис Кавъл пристъпи напред и улови ръката на зет си в своите. Очите ѝ блестяха.

— Тя толкова ни липсва.

Лангтън склони глава и пое дълбоко дъх. После се обърна и напусна топлата тиха гостна и посегна към палтото си в антрето. Вече на вратата се обърна и попита тъст си:

— Артър, къде точно се намират тези домове, които приятелите ти от ложата са посещавали, за да докосват чужди душѝ?

Артър хвърли поглед към съпругата си, после бръкна в едно от чекмеджетата на малкия скрин в антрето. Подаде на Лангтън малка визитка, изписана с елегантни златни букви.

— Някой звъни на този номер и уговаря среща в една къща в Токстет. Мисля, че към момента само тя е действаща.

Лангтън погледна телефонния номер на картичката и я прибра в джоба на жилетката си.

— В клуба някой някога да е споменавал името на доʞтор Стъклен?

— Не, поне аз не си спомням.

Лангтън отвори входната врата и се обърна за последен път.

— Ами името Колдуел Чивърс? Професор Колдуел Чивърс?

— Ами разбира се — вече изненадано го погледна Артър. — Професор Чивърс е един от най-уважаваните майстори на ложата.

Пустите кънтящи улици дадоха на Лангтън възможност да премисли, да претегли информацията от признанията на семейство Кавъл. Крачеше по заледения тротоар под газовите фенери, а над главата му се беше ширнало безоблачно небе, обсипано с блестящи звезди. Дъхът му се превръщаше в пара на секундата — бледото издишано облаче приличаше на мъглицата, която беше напуснала тялото на Едит в спалнята на Плимсол Стрийт и беше полетяла към делвата, насочвана от странния апарат на дѐлваджиите.

Лангтън крачеше към дома си, без да обръща внимание на кабриолетите, и съзнанието му трудно обработваше току-що наученото. Семейство Кавъл винаги бяха правили впечатление на разумни, уважавани хора — редовно се черкуваха, филантропи, членове на училищни настоятелства и благотворителни комитети. След като хора като тях се бяха замесили в подобни съмнителни окултни схеми, на кого въобще можеше да се довери Лангтън?

Вдигна очи към потъналите в мълчание сгради от двете страни на Брюстър Стрийт. Зад щори и завеси в прозорците блещукаха топли светлинки. Отнейде долиташе колеблива фраза на Шопен, изпълнена на семейното пиано. Какво обаче всъщност се случваше зад всички тези спретнати фасади? Какви ли тайни криеха те от света?

Подобни мисли можеха да доведат само до параноя. Сигурно всяка улица имаше свои тайни. Няма на света нищо по-сложно от човешкото сърце, без значение какво говорят учените. Докато наближаваше дома си, Лангтън почувства странно спокойствие при тази мисъл. После се сети за Сара. Артър Кавъл беше потвърдил онова, което инспекторът вече знаеше: Редфърс беше водил „гостите“ си в мазето, за да им демонстрира съдържанието на подредените там делви. Артър твърдеше, че не е докосвал делвата на Сара, но дали това важеше и за останалите клиенти? Колко ли мъже бяха осъществявали връзка с пленената душа на съпругата му?

Лангтън се насили да диша дълбоко, за да забави ударите на бясно тупкащото си сърце. Съсредоточен върху собственото си тяло, за пръв път чу отчетливо зад гърба си други стъпки. Не се огледа, не се обърна през рамо. Продължи да крачи отмерено и да се вслушва в стъпките зад себе си.

Другият човек крачеше в почти пълен синхрон с инспектора, но разминаването в крачките им беше достатъчно, че Лангтън да може да долови присъствието на преследвача. Разкопча палтото си, пъхна ръка в джоба и стисна грапавата дръжка на револвера. Внимателно търсеше с очи подходящо място за атака. А може би човекът зад него изобщо не беше преследвач, просто гражданин, излязъл на късна разходка. Но едва ли.

Отпред уличката се раздвояваше. Нощен трамвай прекоси кръстовището, сипейки искри от лирата си. Под синкаво-белия им блясък се мерна висока черна метална ограда, потънали в сянка дървета и храсти. Инспекторът рязко свърна встрани през оставената открехната порта на парка. Приклекна на настланата с тухли алея, с готов револвер в ръка.