Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Доктор Фрай излезе за малко, сър. Обадиха му се от вкъщи.

— При вас ли са вещите на мъжа, който снощи загина на железопътните релси?

— Там са, сър. Третата кутия отляво надясно.

Лангтън намери картонената кутия и изсипа съдържанието ѝ на една свободна маса. Скъп часовник на верижка, писалка, почти сто лири в банкноти и монети, кутия за пури, кибрит, джобно ножче и носни кърпи. На дъното на кутията за пури откри сребърната кутийка със спринцовката и останалото в нея лекарство, убило Едит, племенницата на мисис Баркър. На дъното на кутийката в метала беше гравирано пределно ясно: Собственост на Лечебницата на град Ливърпул .

— Открихте ли нещо, сър? — попита Макбрайд.

— Нашият човек е имал връзка с Лечебницата.

Макбрайд също прочете написаното.

— Може да я е откраднал, сър. Или да я е взел от някого, който работи там.

— Възможно е — отвърна Лангтън с известно съмнение. Съвпаденията бяха станали твърде много. Твърде много нишки вече водеха към Лечебницата и вероятно към професора.

Вратата към моргата се затръшна силно и накара Лангтън, Макбрайд и О’Нийл да вдигнат очи. Лангтън откри доктор Фрай с поаленяло от гняв лице да си мърмори под нос в претъпкания си с вещи кабинет.

— Какво е станало?

— Някой идиот си направи някаква тъпа шега — отвърна Фрай. — Гадна шега при това. В пожарната се получило обаждане, че къщата ми гори. Тичах като луд до нас и установих, че от пожар няма и помен. Избрали са момент, в който имам толкова много работа, че…

— Къде е Мичман Джейк? — прекъсна го Лангтън, вече обърнат към вратата.

— Чакай, Лангтън!

Инспекторът се хвърли към О’Нийл.

— Къде е тялото на Джейк?

— Великанът? Онзи, дето го докараха от килиите?

— Къде е?

— Ами, инспекторе, дойдоха и го отнесоха. Казаха, че доктор Фрай ги праща.

— Никого не съм пращал — обади се Фрай.

Лангтън кимна.

— Пратили са те за зелен хайвер, за да те отдалечат от тук. Дебнали са и са чакали да дойдат и да приберат тялото. Как изглеждаха?

— Ами обикновени хора, сър — отвърна О’Нийл. — Колкото мен на ръст, гладко избръснати, слаби… Точно като всички останали санитари, които идват за телата. С бели престилки, с носилка, отвън беше паркирана частна линейка. Всичко ми се стори наред, така че…

— Спомняш ли си нещо, по което бихме могли да ги идентифицираме? — настоя Лангтън. — Каквото и да е. Акцент, татуировки, белези. Мислѝ, човече!

О’Нийл закърши ръце.

— Съжалявам, сър, бях много зает… Говорът им беше ливърпулски, мек и тих. Боравиха с тялото много професионално. Спомням си обаче нещо за линейката.

— Какво?

— Когато се обърнах към двора, видях, че на гърба ѝ, до червената лампа, бяха написани буквите БКГЛ . Стори ми се необичайно.

Лангтън се обърна към Фрай, който го превари:

— Болница на Корпорацията на град Ливърпул. Това е старото име на Лечебницата.

Четиринадесет

Лангтън чакаше в дневната на голямата градска къща на Абъркромби Скуеър. Позлатеният часовник на полицата над камината удари шест. Огънят припукваше и хвърляше червено-златни отблясъци върху гръбчетата на книгите, полираното дърво, богатата дърворезба на столовете. Отвън, от площада, долиташе тропане на копита върху чакъл. Лангтън се размърда на мястото си, отпусна кръстосаните си крака, после отново ги прехвърли един върху друг. Подръпна стягащата го яка и отново погледна часовника. В следващия момент вратата се отвори и той скочи на крака.

Мисис Кавъл, майката на Сара, се поколеба за момент на прага, после пристъпи към Лангтън.

— Матю. Как си?

Инспекторът стисна ръката ѝ и направи усилие да отговори. За толкова кратко време се бяха случили толкова много събития. Толкова въпроси бяха останали без отговор.

— Артър ще слезе след минутка — каза домакинята и покани с жест Лангтън да седне отново. — Той само… Няма да се бави.

После самата тя приседна на ръба на дивана и скръсти ръце в скута си, черната ѝ траурна рокля се открои върху червения плюш. Със стройната си фигура, прибрана коса и елегантни нежни черти мисис Кавъл толкова приличаше на дъщеря си, че сърцето на Лангтън натежа от болка.

— Би ли желал малко чай? Или кафе? — мисис Кавъл посегна към звънчето на масичката, но отдръпна ръката си, когато Лангтън поклати отрицателно глава.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Изненадах се, като получих бележката ви.

— Надявам се, че не си приел поканата ни като някаква заповед. Знаем колко зает си в момента. Но трябва да говорим с теб.