Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън се усмихна. „Пърси“ беше най-безобидният от многото прякори на инспектор Пърсел.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Можеш ли да ми отделиш една минута?

Патерсън го изгледа над ръба на халбата си.

— На четири очи?

— Моля те.

Патерсън гаврътна бирата и отнесе халбата на бара. Барманката се зае да я напълни отново и да налее бира и за Лангтън, а Патерсън се приведе към нея и ѝ прошепна няколко думи. Жената кимна и посочи към една странична врата.

— Насам — каза Патерсън и плъзна втората бира към Лангтън.

Лангтън плати и двете питиета и последва Форбс през тълпата, мъчейки се да не разлее халбата си. Страничната врата ги пропусна до тясно стълбище, което водеше до малко салонче за частни събирания, пропито с мирис на прах и престояла бира. Огън пламтеше зад решетката на камината.

— Бев рече, че можем да ползваме салона, докато не стане време да слагат масите за вечеря — каза Патерсън и придърпа до огъня два стола от наредените до стената. После вдигна халбата си: — Наздраве.

— Наздраве — Лангтън сръбна от тъмната бира. — Съжалявам, че ти прекъснах хубавото прекарване.

— О, смятаме да поостанем още доста — Патерсън отклони поглед към пламъците в камината. — Ти как се справяш?

Лангтън разбра въпроса.

— Работата помага. Колкото съм по-зает, толкова по-малко мисля за…

Патерсън кимна, но не отмести поглед от огъня.

— Хората казват, че и времето помага.

— Може и така да е — мисълта за времето не окуражи Лангтън. Той искаше болката да отслабне, но не и да забрави Сара. Не можеше да си представи деня, в който мисълта за нея нямаше да пробожда сърцето му.

Това го накара да си припомни доʞтор Стъклен.

— Чух, че си имал късмет днес.

Патерсън се ухили.

— Цяла година бяхме по петите му. Всичките ми хора работиха извънредно, скъсаха си задниците, но го пипнахме.

Лангтън се насили гласът му да остане равен.

— Кой е той?

— Един решителен, умен и ловък мошеник на име Арчибалд Дейвид Хийли. Специалността му е да разделя наскоро овдовели жени от парите им. И го прави майсторски. Сеанси, фалшиви медиуми, привидения, пълна програма. Повечето от жертвите на бандата му се срамуваха твърде много, за да свидетелстват. Накрая се наложи да го подмамим в една организирана от нас схема. Взехме една актриса от театъра и я настанихме в богаташка къща в Токстет. Оня клъвна веднага.

Чутото навя на Лангтън една идея, но той я отклони на първо време.

— Та, за какво искаш да говорим? — попита Патерсън.

Дори сега Лангтън се поколеба, но нямаше как — трябваше да узнае истината.

— Чувал ли си за дѐлваджиите?

Усмивката изчезна от лицето на Патерсън.

— Чувал съм.

— Те мошеници ли са? Или въобще не съществуват?

Патерсън обви халбата си с две ръце и в първия момент не отговори. После каза:

— Ще си остане между нас, нали?

— Абсолютно.

Патерсън кимна и отпи глътка.

— Съществуват. Имахме доста случаи с тяхно участие през последните шест месеца. Преди атакуваха основно бедните, които са или страшно уплашени, или могат да бъдат изнудени, или са твърде суеверни, за да се оплачат. Но откакто започнаха да действат сред средната класа, сред хора, които приемаме все пак за образовани…

— Кои са тези „те“?

— Чувал съм за три местни банди, които, доколкото знам, напоследък враждуват помежду си — отвърна Патерсън. — В Лондон са много повече, но лично за мен три са напълно достатъчни. Повече от достатъчни.

Лангтън се приведе напред.

— Как точно действат?

Патерсън заговори бавно, явно подбирайки внимателно думите си:

— Основно плащат на бедни семейства, за да получат от тях позволение да прикрепят някаква машина към тялото на умиращите им близки непосредствено преди смъртта. Сигурен ли си, че искаш да продължа?

— Моля те.

— Лъжите им са най-различни — машината облекчавала болките, отлагала неизбежното или пък дори насочвала умиращия към рая. Това им е репертоарът, запазен за бедните.

— А ако не става въпрос за бедни?

Патерсън посегна автоматично към халбата, видя, че е празна и се намръщи.

— На по-образованите семейства бандите поднасят друга лъжа: казват им, че машината съхранява душата на обичния им човек, докато се намери ново тяло за нея. И близките вярват. Идват при нас чак когато бандата изчезне с парите им и със съдържанието на делвата.

Лангтън се втренчи в колегата си.

— Семействата им плащат?

— Не е за вярване, нали?

Като се позамисли обаче, Лангтън видя известна логика: някои семейства бяха готови на всичко, за да удължат живота на умиращите си близки. Биха се вкопчили отчаяно и в най-малката възможност.