Томас Бреннан - Доктор Стъклен

В кабинета на Лангтън Фелоус се настани пред отворената папка с доклада по случая и подреди пред себе си страниците със снетите показания.

— Не ми позволявайте да ви задържам повече, инспекторе. Сигурен съм, че ви притискат нетърпящи отлагане задължения.

Лангтън сне палтото си от закачалката и се усмихна на иронията във факта, че го гонят елегантно от собствения му кабинет.

— Ако имате нужда от нещо, майоре, повикайте Хари, момчето за всичко.

— Благодаря ви — гласът на майора спря инспектора на вратата. — Смятате, че съм избързал със заключението си по случая?

Лангтън замълча. Горе в кабинета на Пърсел се беше зачудил защо ли майорът така бърза да принизи случилото се до прост грабеж. Затова пък отлично беше разбрал защо началникът от своя страна така ревностно се беше вкопчил в подобно необмислено обяснение — то би отмило срама от евентуален реален заговор срещу Нейно величество, заговор, замислен в района на Пърсел, буквално под носа му. Грабежът беше проблем, много по-лесно смилаем и по-лесен за разрешаване.

Майорът продължи:

— Както вече се убедихме от опита ни в Африка и Южна Америка, паниката може да причини значително по-сериозни вреди от същинското нападение. Аз трябва да съм сигурен, че общественото доверие е ненакърнено и че посещението на Нейно величество няма да бъде ненавреме прекъснато. Вярвам, че разбирате ситуацията. До после, инспекторе.

Вън, пред вратата на кабинета си, Лангтън спря за момент, за да обмисли предупреждението на майора. Беше съгласен с логиката му, но не и с крайния резултат, защото всъщност майор Фелоус намекваше, че посещението на кралицата заличава с важността си всички други съображения около случая, дори истината. Колкото и дълбоко да бяха вкоренени патриотизмът и чувството за дълг у Лангтън, той не можеше просто да загърби случая само защото изходът от разследването би могъл да всее паника. Подобно отношение беше специалитет на главен инспектор Пърсел.

А какво ли би си помислил майор Фелоус, ако инспекторът беше споменал дѐлваджиите? Със сигурност щеше да срещне името им в доклада от аутопсията на Кеплер. Ако възможността дѐлваджиите да са замесени в цялата история добиеше гласност, хората щяха да си измислят цял куп собствени сензационни теории. Колкото по-невероятна беше една история, толкова по-дълго шестваше по страниците на вестниците.

Мисълта за дѐлваджиите накара Лангтън да си спомни за Форбс Патерсън и доктор Редфърс. Извади часовника си — все още имаше достатъчно време да успее да се срещне и с двамата. Но кабинетът на Патерсън отново се оказа празен.

— Предадох му съобщението ви, сър — обясни чиновникът в общото помещение. — Наистина ли е толкова важно?

Когато Лангтън потвърди, че е важно, чиновникът го повика да се приближи, огледа се театрално на всички посоки и сниши глас:

— Смятам, че мистър Патерсън няма да има нищо против, че съм ви казал, сър: той и останалите са долу в „Дупка в стената“. Празнуват.

— Какво празнуват?

— Пратили са зад решетките някакъв голям измамник, сър. Гонят го от година и повече.

Лангтън на секундата помисли за доʞтор Стъклен.

— Не казвайте на никого, сър.

Лангтън поблагодари на чиновника и забърза надолу по стълбите. Познаваше добре малката, вечно претъпкана кръчма на една странична пряка зад ъгъла. Мястото беше толкова популярно сред полицаите, че понякога изглеждаше като техен неофициален клуб. Инспекторът закрачи в студа, влезе и с труд си проправи път в препълненото заведение, като по навик се наведе, за да избегне ниските тъмни греди на тавана, целите обкичени с наковани конски подкови за късмет. Дори в този ранен следобед задименото помещение гъмжеше от пиещи. Лангтън се промъкна сред тълпата, взирайки се в лицата през облаците дим от пури. В студен ден като днешния топлината и ароматът на топла храна и бира бяха привлекателни като оазис в пустиня.

Инспектор Форбс Патерсън седеше в червено кожено сепаре в дъното на заведението, заобиколен от колеги инспектори, детективи и сержанти, и се смееше високо с поаленяла физиономия. Масата пред полицаите беше отрупана с чаши и бутилки. Червеникавокафяви снимки на спортни величия и боксьори шампиони красяха стените, но и самият Патерсън много приличаше на боксьор — набит и тежък, с разкривени от побои черти и безбожни мустаци с намазани с восък връхчета.

— Лангтън, сядай и си поръчвай! Получих съобщението ти, търсих те, ама твоят Хари рече, че си в кабинета на Пърси.