Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Ти вярваш ли, че дѐлваджиите наистина държат затворени душите на жертвите си?

Патерсън се поколеба.

— Говорил съм с мнозина, които са наблюдавали лично процедурата на дѐлваджиите. Всички до един са убедени, че нещо все пак се случва. Кълнат се, че са видели с очите си искряща мъгла да излиза от тялото и да се насочва към подготвената делва. Но доколко това е душата на умиращия… Не знам, Лангтън. Мисля, че отчаяните хора виждат и вярват в онова, което им се иска.

Лангтън също мислеше така.

— А какво правят с делвите?

— Това трябва да питаш дѐлваджиите.

— Залавяли ли сте членове на някоя от бандите?

— Някои от по-дребните риби са ни падали в ръцете, но едрите плуват малко по-дълбоко, там, където не можем да ги достигнем.

Лангтън реши да рискува.

— Сблъсквали ли сте се с доʞтор Стъклен?

Патерсън рязко се извърна към него.

— Откъде чу това име?

— Разследвам случая с тялото, което изплува край Албърт Док.

— Онзи без лицето?

Лангтън кимна.

— И смяташ, че Стъклен има връзка с твоя случай?

— Възможно е. Какво знаеш за този човек?

— Знам само, че доʞтор Стъклен е най-страшният сред дѐлваджиите — отвърна Форбс. — Бандата на Спрингхийл Боб си е достатъчно гадна, онези от Карибите не му отстъпват, но от доʞтор Стъклен дори те самите толкова се страхуват, че никой и не говори за него. Ако наистина има нещо общо с безликия труп, то задачата ти е обречена.

В този момент сякаш нарочно една прислужничка отвори вратата на салона, видя вътре двамата мъже, стресна се и едва не изпусна ленените покривки, преметнати през ръката ѝ.

— Моля за извинение, господа. Тъкмо се канех да нареждам масите за вечеря.

— Дайте ни още минутка, моля — отвърна Лангтън. Когато момичето излезе, се обърна към Патерсън. — Нищо ли не знаеш за него?

— Ще ми се да знаех. Ненавиждам жестокостта, особено към старите и беззащитните. Арестът му ще успокои мнозина, да оставим настрана, че ще разкрие извършителя на поне три убийства, ако не и повече.

— Как така?

— Не може да се предвиди в кой момент точно даден човек ще умре — отвърна Патерсън. — Само Господ Бог знае деня и часа. Това обаче обърква плановете на Стъклен и затова за него се знае, че насилствено ускорява естествения ход на събитията.

— Убива жертвите си?

— Сигурен съм, че ги убива — Патерсън стана на крака и взе халбата си. — Как може да се докаже това обаче, е съвсем отделен въпрос.

Лангтън помълча за момент, после също стана и допи бирата си на един дъх.

— Сещам се за един начин да го хванем. Ще бъде трудно, най-вероятно неетично и със сигурност опасно.

— Какъв начин?

— Ще му заложим капан — отвърна Лангтън.

Когато Лангтън излезе от кръчмата, улиците вече гъмжаха от хора. Отправили се към дома, те се гушеха под навесите на трамвайните спирки. Администратори, чиновници и секретарки бързаха край инспектора, навели ниско глави срещу студа. Почти всичкият сняг по улиците се беше стопил. Мокрият паваж отразяваше жълтата светлина на уличните лампи.

Инспекторът погледна часовника си и плъзна поглед по натовареното движение в търсене на кабриолет. Мина Касъл Стрийт и Дейл Стрийт открай докрай, преди да мерне свободен кочияш.

— Към Гладстоун Кресънт и по-бързо.

— Ще се постарая, сър.

Кабриолетът се бореше със задръстванията, а Лангтън през цялото време се надяваше доктор Редфърс да го изчака. Инспекторът не беше очаквал, че разговорът с Патерсън ще се проточи толкова. Изгубено време ли беше това? Патерсън беше потвърдил думите на мисис Гриздейл, на сестра Райт и на професора: дѐлваджиите съществуваха. Сега Лангтън нямаше друг избор, освен да ги приеме за истина.

Въпреки това не беше редно да иска от Патерсън да обмисля как да заложат капан на Стъклен. В края на краищата, ролята на дѐлваджиите в случая Кеплер навярно беше съвсем малка. С ръка на сърцето Лангтън трябваше да признае, че няма право да моли Патерсън да му помогне в разиграването на толкова опасна и вероятно неетична комбинация. Ситуацията може би щеше да е различна, ако целият случай с Кеплер се въртеше около дѐлваджиите, но Лангтън трябваше да признае, че всъщност се занимава с тях, за да помогне на Сара и да успокои самия себе си. Малко остана да помоли кочияша да обърне кабриолета.

— Гладстоун Кресънт, сър.

Лангтън плати и изкачи стъпалата пред триетажната къща, разположена срещу добре поддържан градски парк, опасан с ограда от ковано желязо. Звънна на пиринчения звънец и зачака. По-голямата част от къщата тънеше в мрак, дори в стъклото над вратата не се мяркаше светлинка, само в стаята вляво от входа смътно светеше. Приемният кабинет на Редфърс.