Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

При преселението си готите достигнали до Скития и открили плодородна земя, която била удобна и просто ги канела да се заселят в нея. Колоната им обаче трябвало да прекоси някаква широка река и когато половината от войската се била прехвърлила оттатък, мостът, както гласи сказанието, се срутил, така че никой от преминалите отвъд не можел да се върне, а никой от останалите не можел да премине оттатък. Цялата местност е покрита с блата и тресавища, през които никой не може да мине. Според свидетелствата на пътешественици и до ден-днешен откъм далечината отвъд се дочува мученето на добитък, а се долавят и други признаци за живеещи на онова място люде.

За сребърните истукани, предназначени да спрат варварите, се разказва следното сказание: По времето на царуването на император Константин префектът на Тракия Валерий получил известие за съкровище, което следвало да бъде взето. Той се отправил към указаното място и научил от местните жители, че става дума за старо, тържествено осветено светилище. Предал това на императора, но му било наредено да вземе скъпоценностите. Започнали да копаят и открили три изработени от ковано сребро статуи, според обичая на варварите с разтворени ръце, пъстри одежди и коса на главата; те лежали с лице на север, където се намират земите на варварите. Няколко дена след като истуканите били вдигнати и отнесени, в Тракия нахлули най-напред готите, последвани от други варвари, чиито пълчища залели цяла Тракия и Илирия. Онова свято място лежало между Тракия и Илирия и трите статуи изглежда били осветени като противодействащи срещу всички варварски народи.

Готите прославят в песните си подвизите на Фридигерн. За него е запазено следното сказание: Когато вестготите все още нямали постоянно обиталище, нападнал ги глад. Фридигерн, Алатей и Зафрах, техните предстоятели и водачи, разтревожени от бедата, се обърнали към римските военачалници Лупицин и Максим и преговаряли за провизии. В позорната си алчност римляните им пробутвали овче и говеждо месо, но също кучешка и от други нечисти животни леш на висока цена, така че един хляб се заплащал с един слуга, а парче месо — с десет фунта жълтици. Готите давали каквото имали; когато слугите и имуществото им се свършило, жестокият купувач поискал синовете от родителите им. Готите отвърнали, че е по-добре да загубиш свободата, нежели живота си, и по-милосърдно е да спасиш някого, като го продадеш, нежели да го убиеш, като го задържиш. Междувременно Лупицин, водачът на римляните, замислил предателство и поканил Фридигерн на пир. Онзи не подозрял нищо и отишъл с малка свита; докато се гощавал вътре, до ушите му достигнали виковете на умиращите. В друго помещение, където се угощавали Алатей и Зафрах, римляните ги били нападнали и искали да ги убият. Тогава Фридигерн осъзнал предателството, измъкнал меча си насред пиршеството и смело се втурнал да помогне на другарите си. Удало му се да спаси живота им и призовал готите да унищожат римляните, понеже за предпочитане било да загинат в битка, нежели от глад. Този ден положил края на глада за готите и на спокойното владичество на римляните, и готите останали в завзетата от тях страна вече не като пришълци и чужденци, ами като господари и владетели.

Вестготите поискали да преминат през Италия към Африка, но по пътя ненадейно умрял безмерно обичаният от тях техен крал Аларих. Тогава те отклонили от коритото й реката Барент, течаща в подножието на издигащия се край град Консентина хълм. Насред коритото тълпа пленници изкопали гробница и в нея вестготите погребали, отрупан с много скъпоценности, краля си Аларих. След като сторили това, те върнали водата в старото й корито и за да не бъде издадено мястото, избили всички, които копали гробницата.

За смъртта на крал Атаулф, който завзел с вестготите си Испания, се носят различни сказания. Според едни той бил прободен с меч от Вернулф, комуто кралят се подигравал за смешния външен вид. Според други Атаулф стоял в конюшнята и гледал конете си, когато бил убит от Добий, един от неговите домашни прислужници. Този последният преди това бил на служба при друг крал на готите, когото Арнулф отстранил от пътя си, а сетне бил приет в прислугата на Атаулф. Така Добий отмъстил на втория си господар за първия.