Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

, които също трябвало да се подчинят на последните, важи почти същото, макар и в по-слаба мяра; само дето те били далеч по-войнствени и диви от готите. Над техните сказания е греела по-добра звезда, затова именно те представляват взаимносвързано и прекрасно поетично цяло, проникнато от истински епичен дух. По-малко е за хвалене франкското сказание, което обаче разполага с най-много съхранени сведения; в него има нещо от мрачния и буен дух на този народ, което почти не допуска поезията в себе си. Едва след залеза на Меровингите около Карл Велики прорастват изобилно най-благородни сказания. Коренните предания за народите, обитаващи Северна Германия, като например за саксите, вестфалците и фризите, са почти напълно изгубени и сякаш с един удар натъпкани в земята; съвсем малко са съхранили англосаксонците. Това заличаване едва ли би било проумяно, ако то не намираше обяснението си в жестокото покоряване на въпросните народи от Карл Велики; християнството стигнало до тях с разрушаването на всички старини от предходните времена и така се обострило пренебрежението към езическите обичаи и сказания. Още по времето на саксонските императори паметниците на предишната народна поезия трябва да са били заглъхнали дотолкова, щото не е било възможно да прозвучат отново въпреки блясъка и закрилата на тяхното толкова благотворно за нас, немците, управление. Удивително е, че собствените императорски сказания, начеващи с Карл, изчезват след Отоните и дори времето на Щауфените се явява немитично; отделни светлинки проблясват единствено относно Фридрих Барбароса, а при по-сетнешните — относно Рудолф от Хабсбург и Максимилиан. Този времеви отрязък всъщност не свързва други кръгове на сказанията, така че дори в дванадесетото и тринадесетото столетие те са именно в разцвета си. От отделните родове, отличени в сказанията, далеч напред изпъкват Амалите, Гунгингите и Амилофингите, а сетне велфите и тюрингците. Остава изобщо открит въпросът, на каква почва вирее и се развива епическата поезия на един народ, при условие, че тя се проявява най-вече сред прагерманските родове, и обратно, изчезва и се загубва там, където е налице прекъсване и смесване с чужди народи и дори с други немски племена. Това е и причината въвлечените в Германия и погерманчени славянски племена да нямат родови сказания; пък и местните им да са оскъдни в сравнение с изначалните. Корените не се хващат охотно в необичайната почва, чуждият въздух никога не подхранва семената и листата им.

Външният вид, в който трябва да бъдат представени тук тези сказания, според нас е изложен на основателен упрек, който прочее няма как да бъде избегнат при изобилието на материал и съдържание. Ако това беше главната причина и ако в някакъв степен можехме да се предпазим от него, то от превода на латинските, преработването в проза на римуваните и съпоставянето на многобройните източници все пак щеше да се получи смесен и неравномерен стил. Едно още по-строго третиране на цялото, така че от критически точното буквално предаване на всички, били те латински или немски източници, с добавяне на по-важните сетнешни варианти да се получи един формален дипломатичен кодекс на поетичното сказание, би придало определена тръпка и би било от неоспорима полза за задълбоченото изследване, само дето това няма как да бъде осъществено, най-малкото с оглед на заложения като цел равномерен преглед на цялото. Особено тягостна за нас беше принудата да представим в един отслабен прозаичен откъс важните в буквалните си изрази, извлечени от Хайделбергския кодекс 361, сказания за Карл и Адалгер от Бавария; без съмнение те имат, поне отчасти, за основа по-стари германски песнопения. Други места в тази чудна римувана хроника са неоспоримо съотнесени с песента за епископ Ано, така че във всяко отношение е желателно те да бъдат представени по-пълно и по-буквално. Такава песенна основа са имали със сигурност и други родови сказания. Известни са позоваванията на староготските песни, същото може да бъде мислено и по отношение на лангобардското сказание. Отделни предания се разпространяват във формата на по-късни народни песни, като тези за Хайнрих Лъва, Мъжа в ралото и т.н.; още по-удивителна е швейцарската Песен за западните фризи. Други, като тази за Ото с брадата, Рицаря с лебеда и Улрих от Вюртемберг, са съчинени през тринадесетото столетие. Само тогавашните поети да бяха предпочитали по-често отечественото сказание пред чуждоземното! При сказания като това за предателството на Хато и геройствата на Курцболд историците се позовават на народни и скитнически песни. Други сказания са обковани с песни, като баварското за лова на бизони, предприет от Ербо, саксонското за Бено и възпяващото фризийския слепец Бернлеф.

Читать дальше