Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

Фризите били вече проникнали до една незаселена местност недалеч от Рейн, били се настанили там и засели нивите си, когато римляните ги прогонили със сила. Областта останала пак празна и там навлезли анзиварите, един не особено многоброен народ, чиято сила се дължала на подкрепата, оказвана им състрадателно от околните племена, тъй като били бездомни и прогонени от поселищата си от хавките. Бойокал, вождът на анзиварите, искал да постави себе си и своя народ под покровителството на римляните, ако последните предоставят въпросното незаселено и пусто място на хората и стадата им. Тази земя принадлежала преди на хамавите, сетне на тубантите, след това на узипетите; и тъй като на боговете принадлежи небето, а на човеците — земята, то всеки народ има право да заеме една или друга необитаема област. Ето защо Бойокал, който предвиждал, че римляните ще му откажат, обърнал поглед към слънцето, призовал другите небесни тела и публично ги попитал дали биха желали да огреят пустата местност. Те трябвало да надигнат морето срещу онези, които лишават людете от полагаемата им се земя. Римляните обаче отклонили молбата и не пожелали да признаят друг съдник освен себе си, който да отреди какво е редно да дадат или отнемат. Такъв бил откровеният им отговор пред анзиварите, като същевременно предложили на Бойокал, като на добър приятел, имение за него самия, опитвайки се да го склонят чрез този си дар. Бойокал обаче отказал онова, заради което трябвало да предаде народа си, и рекъл: „Ако нямаме земя, на която да живеем, никой не може да ни попречи да намерим такава, на която да умрем.“ След което се оттеглили враждебно и призовали съюзниците си, бруктери, тенктери и други, да се включат във военните действия. Римският военачалник бързо надвил тенктерите, така че те били принудени да отстъпят, а като го сторили, бруктерите и останалите били обзети от страх. Изоставените анзивари се оттеглили в областите на узипетите и тубантите, само че не били желани там. Прогонени, те се отправили към хатите, а сетне към херуските. По време на дългото скитане из чужди земи, ту като гости, ту като неволници, ту като врагове, воините и зрелите юноши изгинали, а невръстните станали плячка на други.

Отряд узипети, наети от римляните в Германия и пратени в Британия, извършил голямо и удивително рисковано дело. След като избили капитана и римските войници, които били примесени с тях, за да ги подготвят за служба, те се качили на три леки кораба, чиито кормчии принудили със сила да ги последват. Двама от тях, които им се сторили подозрителни, убили тутакси и се отправили с един само водач в открито море, което си е истинско чудо! Носени ту насам, ту натам, те воювали с обитателите на британското крайбрежие, които защитавали имота си, за провизии; в повечето случаи ги побеждавали, ала претърпели и няколко поражения. Накрая на корабите царял такъв глад, че те разкъсвали слабите и болните, а след това хвърляли жребий, кой да стане храна за останалите. След като обиколили Британия и поради неопитността си в корабоплаването били принудени да изоставят корабите си, били обявени за разбойници и изловени отначало от свевите, сетне и от фризите. Някои от тях били продадени и попаднали отново в ръцете на римляните в Италия, където сами разказали за това си приключение.

Народите се разпръснали от остров Шанце (Скантия) като пчелни рояци. Готите поели под ръководството на своя крал Берих; местността, където най-напред слезли от корабите си, назобали Готеншанце. След това се отправили към улмрюгите, живеещи на морския бряг, и ги победили. Сетне надвили и съседите си вандали. Народът нараснал значително и когато на власт бил петият след Берих крал, именно Филимер, било решено той да продължи с готите нататък. В търсене на добро поселище те достигнали страната Овин в Скития, където един срутил се мост откъснал част от войската. Онези, които сполучили да пресекат реката, продължили и достигнали границата на Скития при Черно море.

Под водителството на Берих първоначално от Скантия отплавали едва три кораба. Единият от тях бил по-бавен от останалите, поради което и бил наречен Гепанта (Зяпльото), откъдето племето придобило обидното прозвище гепиди. Понеже тези люде са едри на тяло, ала мудни на мисъл. Гепидите останали на остров Вайксел, докато остготите и вестготите продължили, но се установили малко по-нататък. Тогава захванали война с гепидите, победили ги, а след това се отделили едни от други и всяко племе поело по свой път.