Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

Тук му е мястото изрично да отбележим кои немски сказания трябваше да останат извън нашия сборник, тъй като те са достигнали до наши дни в собствената си и все още жива поетичност. Към тях принадлежат сказанията: 1) За нибелунгите, амалунгите, волфунгите, харлунгите и всичко, отнасящо се към големия кръг на изначално готските, бургундските и австразийските поетични произведения, в центъра на които стоят Песента за нибелунгите и Книгата за героите. 2) За керлингите, именно за Карл, Роланд, децата на Хаймон и други най-вече с австразийски произход герои, за които става дума също във френски, италиански и испански стихотворения. Някои отделни сказания за Карл Велики все пак трябваше да бъдат включени поради свързаността им с други, а и защото в някаква степен те лежат извън областта на оня основен кръг. При прекрасния (баварски) разказ за раждането и младостта на Карл Велики случаят не беше изцяло такъв. 3) По-късните франкски и вече по-скоро френски сказания за Лотер, Карл Мартел, Хуго Капет и свети Вилхелм. 4) Вестготското за Родриго. 5) Баварското сказание за херцог Ернст и Ветцел. 6) Швабското за Фридрих от Швабия и Бедния Хайнрих. 7) Австразийското за Орендел и Брайте, както и за Маргарета от Лимбург. 8) Долносаксонското за Тедел и Валмоден. След като по този начин бяха надлежно прокарани границите на нашето начинание, то ние не смятаме, че към съдържанието на настоящия том могат да бъдат прибавени значими допълнения, освен ако не бъдат ненадейно открити съвсем нови източници. Повече може да се направи обаче за допълването на местните сказания; нам се удаде да съберем допълнителни текстове към първата част и по този начин придобихме толкова радващи сведения, че ни се ще да ги издадем в един трети том, та след това още по-спокойно и сигурно да можем да се обърнем към изучаването на целия този запас.

Касел, 24 февруари 1818

Германците придобивали сол, сипвайки солена вода върху тлеещи дървета. Между земите на хермундурите и тези на хатите течала солена река (Заале), за притежаването на която се водела война. Защото германците вярвали, че тази област се намира близо до небето и молитвите на хората никъде не могат да бъдат чути по-добре от боговете. Тъкмо по божествено благоволение в реката и горите идва и солта; тя не съхне, както е при останалите народи, върху сушата, от която се е оттеглило бурното морско течение, ами речната вода се сипва върху тлееща дървесина и от смесването на двата враждебни праелемента, водата и огъня, се извлича солта. Войната се оказала благополучна за хермундурите и злощастна за хатите, и победителите погубили по обичая си всички пленени мъже и коне.

Ройдигенците, авионите, англите, варините, евдозите, суартонците и нуитонците, немски племена, живеещи сред реки и гори, почитат всички заедно Херта, сиреч майката Земя, и вярват, че тя се меси в хорските дела и прихожда сред людете. На един остров сред морето има девствен посветен ней лес, там се намира покритата й колесница, до която е позволено да се доближава само един свещенослужител. Той знае кога богинята ще се качи в свещената си колесница; две крави я теглят, а той я следва почтително. Там, където тя благоволи да отиде и да подири подслон, настава празник; на това място не се води война, не се посяга към оръжието, желязото остава заключено. Настава желаният мир и покой и той продължава дотогава, докато богинята е сред людете и свещенослужителят не я отведе обратно в светилището й. Колесницата, покривалото и самата богиня се мият в едно скрито настрани езеро; ала слугите, които прислужват при това действие, тутакси биват погълнати от езерото. Тайнствен ужас и свято незнание покрива онова, което виждат тези, дето веднага умират.

След свевите земноните били най-старият и най-благороден народ. В определено време те се срещали в една свещена гора, в която предците им вършели богослужения и в която все още царяла богобоязън, като всички единокръвни племена пробождали пратеници и публично принасяли човек в жертва. Те изпитвали такова страхопочитание към дъбравата, че никой не навлизал в нея, преди да бъде обвързан с ленти, признавайки по този начин слабостта си и божественото всемогъщество. Ако някой падне случайно на земята, не му се позволява да стане или да бъде вдигнат, ами бива извлечен по земята. Този обичай има за цел да покаже, че народът е произлязъл от това тъкмо светилище и че там властва вседържецът бог, комуто всичко останало трябва да се подчинява и покорява.