Unknown - index1

– Алекс, искам да си вървим – прошепна Джакс пак, този път по-настойчиво.

Алекс постави ръка на гърба й, за да я успокои, да й покаже, че я е чул.

– Ами, благодаря, но трябва да тръгваме. Алекс се затича, за да настигне Джакс.

– Какво има? – попита той, надвесен над нея. Тя не му отговори, а продължи да крачи бързо по коридора.

– Не ми се говори за това.

– Джакс, какво има? Добре ли си?

– Не, не съм. Ужасно място.

– Какво имаш предвид?

– Всичко е изкривено и опорочено, но на места успях да доловя привидението на първоначалните обекти.

– Добре, но защо допускаш това да те ядоса толкова?

– Това, че те ползват външните белези, но не и човечността зад тях. Става дума за грешни неща. Никое от нещата, които видях тук, не се интересува от живота зад магията. Имат магьосник, размахал глупава пръчка, за да вдигне във въздуха куче, докато истински магьосник би докоснал по-скоро страдащ човек и би премахнал товара от сърцето му. А чук какво? Хората са превърнати в трофеи за показ.

– Но това е безобидно, Джакс. Това са просто фигурки за украшение.

– Не са само това.

– А какво са тогава?

Тя се закова на място и извърна поглед към него, сякаш го молеше не просто за разбиране, а за собствения си живот.

– Нима не разбираш, Алекс? Не виждаш ли какво е загубено? Можеш ли изобщо да си представиш чудото на онова, което е било? Хората тук не го помнят, но в същото време не могат и да забравят. След цялото това време светът продължава да копнее за това, продължава да страда по изгубеното. Това е такава забележителна, великолепна, величествена част от живота, че си я искат обратно, макар да са забравили за какво точно става въпрос.

– Но това е минало. Ако наистина е изгубена, както казваш, какво значение би могла да има в живота днес? Ние сме каквито сме.

Тя се потупа с пръст в гърдите.

– Какво значение има ли? Ами с моя свят ще се случи същото. Това ще ни сполети и нас. Ще изгубим всичко, точно както хората тук са загубили всичко. Чудото, което липсва на този свят, ние го имаме, ала ще го изгубим, защото шепа хора искат да се сдобият с власт. Всичко, което имаме, ще ни бъде отнето. Всичко ще бъде унищожено с цената на милиони животи само и само тези неколцина да се докопат до властта.

Беше потресаващо да усети болката в гласа й, да види мъката в погледа й.

Алекс покри с длан шията и отстрани и с палец отри една сълза, изтърколила се надолу по бузата.

Когато сълзата бе последвана от още една и после от още една, той свърна към една ниша в стената и придърпа Джакс в прегръдките си.

Веднъж отпуснала се на сигурно място, тя избухна в плач. Той я притисна плътно към себе си, докато тя ридаеше кротко.

Алекс огледа коридора, където посетители те сновяха напред-назад, всеки по своите си дела. Повечето изобщо не забелязаха Алекс и Джакс. А тези, които ги мярнаха, ги вземаха за двойка, която се прегръща по ъглите – не толкова рядко срещана гледка в един мол. Преминаващите бяха достатъчно учтиви, за да не зяпат неприлично.

– Чуй ме, Джакс – каза той тихо, но категорично. – Тези, срещу които се бориш, са дошли тук, защото искат нещо. Ние няма да им позволим да го получат. Ще ги спрем, за да дадем шанс на хората от твоя свят.

– Ти не ги познаваш, Алекс – изхлипа тя. – Дори не мога да ти опиша за какви жестоки хора става въпрос. Ако не разберем какво търсят, хората в моя свят ще изгубят всичко. Аз съм единствената, която няма власт тук.

Той я погали по главата.

– Ще ги спрем, Джакс. Нали затова си тук. Нали затова ме намери. Ще ги спрем. Няма да те оставя сама с това. Ще ти помогна. Ще ги спрем.

– Чувствам се толкова самотна, толкова ми е мъчно за дома… а няма как да се прибера.

– Знам – прошепна той, без да я пуска от прегръдката си.

Пръстите й постепенно се вкопчиха в якето му, сграбчиха плата в юмруци.

– Съжалявам – рече тя през сълзи, – прости ми.

– Няма за какво да съжаляваш.

– Напротив, има. Толкова много хора зависят от мен. Толкова много хора разчитат да съм силна. Изпитвам ужас да не ги подведа и разочаровам.

Алекс се усмихна, въпреки че сърцето му се късаше от мъка да я гледа как страда.

– Джакс, ако трябваше да избера една дума, с която да те опиша, никога не бих избрал „слаба“. – Тя като че се поуспокои, той я погали по гърба. – Ще го измислим някак. Ще ги спрем. Каквото и да са намислили, ще им попречим, обещавам ти.

Тя кимна, сгушена в него, спокойна, че е точно там в този момент, спокойна, че е в прегръдките му. Изпитваше облекчение, че поне за миг може да забрави за този тъй враждебен към нея свят.