Unknown - index1

Алекс щракна капачето на телефона и го пусна във високата си чаша с вода. От апарата се надигнаха балончета, докато Алекс загъваше краищата на картонената чаша, за да го запечата. Постави чашата вертикално в един контейнер, така че водата да не се разлее поне за известно време.

Ясно си спомняше какво му каза Джакс – онези от другата страна използваха телефона му, за да го проследят. Нямаше как да разбере дали са успели да прихванат новия му телефон. Но предполагаше, че обаждането му в офиса на адвоката би помогнало на хората на Каин да го открият.

Дали бе възможно или не, той не смяташе да рискува. Беше просто евтина слушалка. Ще си купи друга.

Номерът щеше да е нов, но нали каза на адвоката да не се опитва да му се обажда. Нямаше с кой друг да говори, поне не му беше толкова наложително, че да си струва да си рискува живота.

Знаеше, че галерията може да иска да се свърже с него, особено ако продадяха някоя от картините му, но в светлината на всичко, което се случи, засега това не бе толкова важно. Имаше си други грижи. И както изглежда, нов живот. Запита се колко ли кратък може да се окаже той.

Алекс огледа коридора надолу към тоалетните. Вече се бе измил. Джакс все още бе в дамската тоалетна. Молът не бе най-подходящото място човек да се хигиенизира, но пак беше по-добре от нищо.

Вече бяха закусили наденички с яйца. Джакс погълна три.

Спомнил си, че тя не знаеше как да отвори вратата на джипа му, Алекс внимателно й разясни как се ползват кранчетата за водата и всичко останало, в случай че тя се затрудни. Тя го изслуша с интерес като студент, който внимателно слуша лекция, от която зависи дали ще си вземе изпита.

Сутринта донесе лазурносиньо небе, но беше ветровито, спомен за страхотната буря, която бе върлувала предната нощ. Поне дъждът бе отминал. Когато се измъкнаха от багажното отделение на черокито и видяха безоблачното небе, предната нощ с мълниите, битките на живот и смърт и кръвта им се стори далечен кошмар.

При следващия поглед в същата посока той видя Джакс да върви към него. Усмихна му се, щом го забеляза. Усмивката затрептя в кафявите й очи и сърцето му подхвръкна. След изминалата нощ и двамата съзнаваха, че могат да разчитат единствено един на друг. Свързваше ги обща цел.

За негова изненада тя като че ли се бе успокоила и изглеждаше съвсем нормално. Нямаше представа как е успяла, при положение че беше толкова изтощена и след кратката почивка в неудобния джип. Но в крайна сметка беше факт. Той се усмихна при мисълта, че сигурно е използвала магия, за да възстанови прекрасния вид на красивата си коса.

Единственият проблем с външния вид на Джакс беше, че изглеждаше прекалено добре. В „Риджънт Сентър“ тя си беше на мястото. В мола с казината, където официалното облекло включваше оскъдно къси полички или тесни джинси с изскочили паласки отгоре, потниче и джапанки, тя определено правеше впечатление. На фона на всичките мъжки погледи, приковани в нея, Алекс не можеше да прецени дали я гледа някой от този или от онзи свят. Искаше да й предложи да облече нещо друго, за да не привлича толкова много внимание.

– Изглеждаш прекрасно – каза той, щом тя застана до него.

– Да, знам какво имаш предвид. Да отидем да потърсим други дрехи, за да не изглеждам чак толкова прекрасно.

Алекс се съмняваше, че това е възможно. Всъщност беше сигурен, че не е, но поне другите дрехи нямаше да привличат толкова вниманието. Джакс явно съзнаваше чудесно колко много се отличава от хората в мола. Тъй като беше мишена, би трябвало да се опитва да не бие на очи.

– Имаше ли проблеми с използването на кранчетата или нещо друго?

– Не, но едно слабо момиче в тоалетната прояви доста любопитство към мен.

– Така ли? Какво каза?

– Ами попита ме дали съм супермодел или нещо такова

– Джакс се опита да имитира тийнейджърски глас. – Не бях съвсем сигурна какво има предвид, но ми се струва, че горе-долу разбрах. Когато и казах, че не съм, тя отвърна: „Хм, ами тогава, такова, какво правиш… с какво си вадиш хляба, имам предвид?“

Алекс прие с усмивка разказа и ситуацията, в която се бе озовала Джакс.

– И какво й отговори?

– Казах й, че си вадя хляба, като убивам хора.

Алекс се закова на място.

– Моля?

– Казах й, че убивам хора. Тъй като не знам какво би звучало убедително във вашия свят, реших да кажа истината. – Тя махна с ръка, за да го успокои. – Обикновено хората не вярват на истината. Предпочитат да чуят някоя правдоподобна лъжа.