Unknown - index1

Алекс не можеше да си представи подобно нещо.

– В какъв смисъл?

За момент Джакс се отдаде на спомените си. Светкавици озариха лицето й е извънземно синьо.

– Това е като да скочиш от скала във вечна нощ… и да падаш до безкрай. Всеки миг очакваш да се разбиеш на дъното. Мускулите и нервите ти са в болезнено очакване на разтърсващия удар. Във всеки един миг, в който съществуваш на място, обладано единствено от страх, е съсредоточена цяла вечност от страхове.

Отначало може да ти се струва, че си скочил в безкрайна нощ, но идва един момент, в който осъзнаваш, че там няма горе и долу, няма горещо и студено, няма никакви усещания, дори дишане няма, дори собственият ти пулс е изчезнал. Лишен си от всичко, което те кара да се чувстваш жив.

И тогава се появява паниката.

Наблизо изтрещя мълния и гръмотевицата разтърси мощно джипа. Алекс подскочи. Не и Джакс. Сякаш тя бе попаднала някъде другаде, извън обсега на материалния свят.

– Колко време отнема? – попита накрая Алекс, след като тя мълча известно време. – Колко време трябва да търпиш това?

Подгонена от спомена, тя заби в пространството немигащите си очи.

– Имаш чувството, че някак си дълбаеш вечността. Чувстваш се по-самотен, отколкото би могъл да обясниш.

Настъпва момент, когато започваш да вярваш, че си умрял. Нищо не виждаш, нищо не чуваш. Чувстваш се така, сякаш наистина си мъртъв.

Джакс сякаш се опитваше насила да прогони спомена, сякаш ако се задържеше още миг при него, онова място би могло да я грабне и да я отнесе обратно. Пое си пречистващ дъх и го погледна.

– Когато тръгвам към този свят, имам отправна точка, отбелязана с помощта на магия, така че когато вече съм тук, в този свят, няма как да намеря отправна точка към дома, не знам как да се върна. Именно заради това ми е нужна линия на живота, която да ме върне през вечната бездна в моя свят. Без линия на живота връщането е невъзможно.

При последното си пътуване нататък, взех със себе си картината, която ми подари, но я загубих в бездната. Обичах тази картина и ужасно много исках да я взема със себе си, за да я покажа на другите. Стисках я с всички сили, но я загубих. Нямам представа как и къде е изчезнала, просто я нямаше. Този опит доказа онова, което вече подозирахме – нищо от този свят не може да бъде отнесено в нашия.

Толкова съжалявам, Алекс, че изгубих прекрасния подарък, който ми направи.

Той й се усмихна успокоително.

– Ще ти нарисувам друга.

Тя кимна в знак на благодарност за проявеното разбиране.

– Когато видях Бетани и главорезите й на вратата на дома ти, знаех, че нямам и секунда време за губене. Трябваше да дойда незабавно, въпреки че линията на живота все още не беше готова. Трябваше да дойда, защото ти си правилният човек, Алекс.

Алекс я слушаше, докато дъждът продължаваше да барабани равномерно по покрива на джипа, а в далечината трещяха гръмотевици.

Спомни си онзи ден в ателието, за който тя говореше. Дотогава вече напълно бе забравил за огледалото. Беше се примирил, че никога повече няма да я види. Не му бе за пръв път да се бунтува срещу това, че смъртта му отне Бен. Ако тя го е наблюдавала, значи знаеше и това.

Бен нямаше да загине, ако тези хора не бяха се появили в неговия свят, не бяха започнали да душат около семейството му, около него.

Ако той не ги спреше, кой щеше да го направи? Колцина още щяха да измрат?

Джакс отпусна ръка на рамото му.

– Добре ли си, Алекс?

Той кимна. Запита се как е възможно тя да е добре, при положение, че знае, че е изгубила пътя към дома.

– Трябва да ги спрем – тихо, но категорично каза той. – Не знам дали съм правилният човек, но съм единственият Рал, с който разполагаш. Ако мога да направя нещо, за да помогна, ще го направя. Ако намерим начин да ги спрем, тогава може би няма да се стигне до там, че и други хора да загубят близките си.

– Благодаря ти, Алекс – прошепна тя. Тя за пореден път нежно отпусна ръка на рамото му, сякаш за да му покаже, че разбира всичко, което се съдържа в думите му, и че съжалява, че иска от него толкова много.

Той знаеше, че за нея връщане назад няма. За него също. Каквото и да се случеше, бяха се врекли.

Лицето й бе озарено от усмивка.

– Е, някакви идеи?

– Ами, Бетани знаеше какво преследват онези, другите хора. Искаше да износи моя наследник. Това би могло да й донесе само едно-единствено нещо – наследството, което получих, когато навърших двайсет и седем години. Мисля, че е добре да понаучим нещо за земята, която наследих.