Unknown - index1

– За мен вода. Дамата не разполага с много време. Бихме искали да поръчаме. – Докато взимаше менюто, се обърна към Джакс. – Какво предпочиташ? Пилешко? Телешко? Салата?

– Няма значение. Каквото избереш за себе си.

Беше ясно, че храната не й е приоритет, затова Алекс поръча две салати с пилешко.

Щом сервитьорката се отдалечи, телефонът на Алекс звънна. Той инстинктивно помоли Джакс да го извини, докато вадеше апарата от джоба си.

– Ало, Алекс слуша.

Хрумна му, че може би господин Мартин звъни, за да му каже, че е размислил. Но в слушалката се чу гъргорене. Изпълнен с напрежение, разчленен вой оформи нещо като: „Тя е тук. Тя е тук.“ Отвъд пукота се чуха шепоти и приглушени стенания, сякаш дошли от друг свят.

И тогава Алекс различи някъде във фона и своето име.

Джакс се наведе напред.

– Какво има?

Понечи да затвори и да я излъже, че всичко е наред, но поради някаква причина реши да й даде да чуе. Долепи телефона си до ухото й.

Тя се надвеси още по-напред, заслуша се.

Внезапно пребледня като платно.

– Добри духове – прошепна на себе си, – те знаят, че съм тук.

– Моля? Познато ли ти е това?

Обзета от паника, тя го погледна облещена, без да може да се откъсне от звуците.

– Спри го.

Алекс взе телефона и затвори.

– Следят те с това.

– Следят ме?

Все още мъртвешки бледа, тя продължи:

– От другата страна.

– От другата страна на какво?

Докато погледът й блуждаеше, Алекс прекъсна връзката. После, преди да го прибере в джоба си, ей така, за всеки случай, махна батерията и я прибра в друг джоб.

Сервитьорката се появи и постави пред Джакс порцеланова чаша и чайник с гореща вода, заедно с кошничка, пълна с пакетчета чай.

След като момичето се отдалечи, Джакс напълни чашата си с гореща вода. Ръцете й трепереха.

Остана така, вторачена в чашата, разтреперана. Известно време седя, без да мърда, сякаш горещата течност можеше да й даде отговор или да направи нещо.

Накрая вдигна чашата, поднесе я пред лицето си и надникна във водата. После върна чашата на мястото й.

Джакс отпусна ръце в скута си. Сбърчи чело, едва преглъщайки сълзите си.

– Какво има? – попита тя.

За жена, хладнокръвно опряла нож в гърлото му, когато я долепи до стената, сега тя изглеждаше доста разстроена.

– Как правиш така, че чаят да действа? – попита тя съкрушена, на ръба на нервите си.

– Чаят да действа? Какво имаш предвид? – остана изумен от въпроса й Алекс.

– Никога не съм си представяла, че ще е толкова трудно – каза тя повече на себе си.

– Чая ли имаш предвид?

Тя смачка салфетката си на топка, докато с усилие се опитваше да преглътне сълзите си.

– Всичко. – Тя преглътна, после с усилие намери гласа си. – Моля те, Алекс. Искам чай, но не знам как става.

Искреното й объркване изпълни сърцето му с болка. Не можеше да повярва, че тази жена може да изглежда тъй безпомощна. Нещо я тласкаше към ръба.

Той внимателно докосна опакото на дланта й.

– Всичко е наред, Джакс. Не позволявай да се скапваш. Аз ще ти помогна.

Той взе едно пакетче чай от кошничката, разкъса хартиената опаковка. Вдигна пакетчето за хартиената дръжка в единия край на конеца.

– Виждаш ли? Чаят е вътре, в пакетчето. – Погледът й проследи пакетчето чай, докато той го пускаше в горещата вода, оставяйки конеца да увисне отвън. – Просто го оставяш малко да покисне и чаят е готов.

Тя се наведе и надзърна в чашата. Докато наблюдаваше, водата потъмня.

Внезапната усмивка прогони сълзите й. Заприлича му на дете, видяло фокус за пръв път в живота си.

– Така ли става? Само това ли правиш?

Алекс кимна.

– Аха. Явно там, където живееш, нямате чай в пакетчета.

Тя поклати глава.

– Там е много различно.

– Там ти харесва повече, нали?

Не й беше нужно да мисли дълго.

– Да. Въпреки проблемите там е моят дом. Мисля, че и на теб ще ти хареса.

– Какво те кара да мислиш така?

Тя протегна ръка и погали нежно с пръсти картината.

– Ти рисуваш такива места. Ти рисуваш красотата. – Погледна го пак. – Това ще ми помогне да убедя другите.

– Какво да ги убедиш?

– Да повярват на избора ми.

– Кои са другите, Джакс.

– Другите като мен.

– Те живеят там, на това, другото място? Където живееш ти?

– Да. Помниш ли двамата мъже, когато с теб се видяхме за пръв път? – попита тя, сякаш сменила темата. – Онези двамата, дето ги задържаха полицаите?

– Пиратите – кимна Алекс. – Познаваш ли ги?

– Да. Те бяха друг вид човешки същества. Различни от теб. Различни от майка ти. Освен другото те ще прекършат врата на всеки, който се изпречи на пътя им. Точно от тях се страхува майка ти.