Unknown - index1

– Виж, Алекс, никак няма да е лесно за обясняване. Сложно е и в момента не разполагам с достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Трябва да ми се довериш.

Алекс не беше точно в благосклонно настроение.

– Защо да ти се доверявам?

Тя се усмихна.

– Защото може да се окаже, че съм единствената, която може да предотврати чупенето и на твоя врат.

– От кого?

Тя кимна към навитите платна на пейката от другата му страна.

– От хората, които сториха това е картините ти.

Той сбърчи чело.

– Откъде знаеш за това?

Джакс сведе поглед върху скръстените си ръце.

– Видяхме го, докато го извършваше.

– Видяхте го? Кои „вие“?

– Опитвахме се да погледнем през огледалото в галерията на господин Мартин. Искахме да те намерим.

– Къде бяхте, докато „гледахте“ в огледалото?

– Моля те, Алекс, просто ме изслушай. Нямам време да ти обяснявам всичките тези подробности. Става ли?

Алекс въздъхна дълбоко и се примири.

– Добре.

– Знам, че нещата, които ти казвам, може да ти звучат невъзможни, но се кълна, че говоря истината. Не затваряй съзнанието си за онова, което лежи отвъд настоящото ти разбиране. Понякога хората изобретяват или откриват неща, които разширяват познанията им дотолкова, че приемат за възможни неща, които само преди ден са им се стрували невъзможни. И в този случай се касае за нещо такова.

– Имаш предвид нещо от сорта на това, че никой не е вярвал, че хората ще носят миниатюрни телефони в джобовете си, без да се налага да са свързани с жици.

Аналогията му я обърка.

– Да, нещо такова. – Върна се към въпроса. – Надявам се един ден да ти помогна да осмислиш положението по-добре. Засега те моля просто да бъдеш отворен за новото.

Алекс бавно въртеше столчето на чашата с вода между пръстите си, вторачен в бучката лед, която оставаше на мястото си, докато чашата се движеше.

– Та, значи, казваше, че си ме търсила.

Джакс кимна.

– Знаех, че имаш връзка с галерията. Така разбрах, че ще си тук днес. Трябваше да побързам, за да те засека. Тъй като се наложи да бързаме, не можахме да се подготвим както трябва, поради което нямам много време.

Алекс отри лицето си с длан. Започваше да го гложди чувството, че някой го взема за глупак.

– Трябва ти стая при майка ми.

– Мислиш, че се шегувам ли? – Тя го изгледа изпепеляващо сериозно. – Нямаш представа колко трудно е за мен всичко това. Нямаш представа през какво трябваше да премина рисковете, които предприех, за да дойда тук.

Тя стисна зъби и преглътна, като се опитваше да запази тона си спокоен.

– Не е шега, Алекс. Не знаеш колко ме е страх, колко изгубена се чувствам тук, колко изпълнена с ужас.

– Съжалявам, Джакс. – Алекс отвърна поглед от болката в очите й и отпи глътка вода. – Но не си сама. Кажи ми какво става?

Тя въздъхна, за да се успокои.

– Ще се постарая, но трябва да разбереш, че засега просто не мога да ти кажа всичко. Не само защото нямам достатъчно време, за да ти обяснявам, а и защото не си готов да го чуеш. Още по-лошото е, че ние сме в мрак относно голяма част от себе си.

– Кои сте тези „вие“, които непрекъснато споменаваш?

Тя вдигна гарда.

– Мои приятели.

– Приятели.

– Работим от години – кимна тя. – Опитваме се да разберем какво става. Те ми помогнаха да дойда до тук.

– Да дойдеш тук от къде?

– От там, където живея.

Увъртането й не му се понрави, но реши, че няма лошо просто да остави нещата така засега.

– Продължавай.

– Накрая стигнахме до момент, когато преценихме, че ще стане, и въпреки риска пробвахме, но все още не знаем как да стане така, че наистина да се получи. За разлика от другите.

– Искаш да кажеш, сте се пробвали да стигнете до тук, където живея аз, от там, където вие живеете.

– Да.

– Какво щеше да се случи, ако не бяхте направили нещата както трябва, ако не се беше получило?

Тя го изгледа продължително.

– Тогава щях да се изгубя за цяла вечност на едно много ужасно място.

По напрежението, изписано на лицето й, той осъзна реално заплахата – поне от нейна гледна точка, и колко плашеща е за нея мисълта за евентуален провал. Предвид наблюдението му, че тази жена не се плаши лесно, думите й го сепнаха.

Тъкмо се канеше да я пита пак кои са останалите от екипа й, когато сервитьорката се появи на масата и им се усмихна топло.

– Да ви предложа нещо за пиене? Чаша вино?

– Един горещ чай би ми се отразил прекрасно – отвърна Джакс.

Тонът на тази простичка молба разкри колко е уморена всъщност и колко близо е до ръба на силите си.