Unknown - index1

Алекс усети как го полазват иглички. Знаеше за кое дърво говори тя. Беше го нарисувал. В началото го бе нарисувал точно там, където посочи тя, но макар да бе на мястото си в такава гора, композиционно не стоеше, така че той го заличи с боя отгоре. Спомни си как се бе запитал защо изобщо го нарисува, след като не пасваше на композицията му. Дори докато гледаше къде сочи Джакс, различаваше слабия контур на дървото, видим под боята, която го скриваше.

Алекс нямаше никакво обяснение как е възможно тя да познава всичко това.

– Къде се намира мястото?

Тя го изгледа за момент. В гласа й се възвърна предишната дистанцираност.

– Трябва да поговорим, Алекс. За съжаление има много за казване и както предния път не мога да остана дълго.

– Слушам те.

Тя изгледа един минувач.

– Дали бихме могли да разговаряме на малко по-скрито място?

Алекс посочи надолу по коридора.

– Ей там има един приятен ресторант. Времето за обяд отмина, така че ще е по-спокойно и подходящо да поговорим. Какво ще кажеш да те черпя един обяд, а ти ще ми разкажеш каквото имаш за разказване?

Тя присви устни една в друга, докато обмисляше предложението му.

– Добре.

Алекс се запита защо е толкова предпазлива. Може би имаше дядо като Бен.

Станаха, тя притискаше картината плътно към себе си.

– Благодаря ти за това, Алекс. Няма как да знаеш какво означава за мен. Това е едно от любимите ми места. Ходя там, защото е красиво.

Той сведе глава при любезните й думи.

– Нарисувах го, защото е красиво. Това, че ти харесва, е по-голяма награда, отколкото би могла да си представиш.

Продължаваше да не разбира как е възможно да е нарисувал място, което тя познава толкова добре, но усети напрежението й и реши да не настоява за обяснение. Тя искаше да му каже нещо, така че най-добре да я остави да говори.

Закрачиха по коридора, Алекс с навитите платна под мишница.

– Откъде е това име – Джакс?

Тя се оживи, едва ли не се засмя на въпроса му.

– Това е игра. Пускаш джакс на земята, хвърляш топка във въздуха и се опитваш да вземеш джакса и да хванеш топката със същата ръка, след като отскочи веднъж. Елементарна детска игра, но се изисква остър поглед и бърза ръка.

Някои хора останаха изумени от бързината на ръцете ми и затова родителите ми ме нарекоха Джакс.

Алекс сбърчи чело, докато се опитваше да осмисли чутото.

– Но когато си се родила, едва ли си можела да играеш на каквото и да било. Сигурно трябва да си на пет-десет години, за да играеш такава игра. Как е възможно родителите ти да са знаели, че ще си с бързи ръце, когато си се родила?

Тя заби поглед право пред себе си.

– Пророчество.

– Моля? – недочу Алекс.

– Казал им го е пророк още преди да се родя, казал им е, че всички ще бъдат изумени от това колко бързи са ръцете ми и че първото, което ще направи впечатление на хората, ще е колко добре играя джакс. Затова са ме кръстили Джакс.

Алекс се запита към каква ли странна религия принадлежат родителите й, че да се доверяват чак дотам на думите на някакъв пророк. От негова гледна точка, ако за родителите й е било толкова важно тя да е бърза с ръцете, е трябвало просто да я насърчават да се упражнява, така че в крайна сметка е щяла да придобие умения така или иначе. Понечи да й го каже, искаше да й каже толкова много неща, да зададе толкова въпроси, но нарастващото чувство за предпазливост му подсказа да не припира нещата и да я остави да разкаже собствената си история. Затова за момента запази въпросите си незададени.

– Но Джак е мъжко име.

– Джак да, но моето е Джакс, като играта.

– Тази игра всъщност се казва „Джак“.

– Не и там, откъдето идвам.

– И къде по-точно е това?

– Доста е далече, сигурно не си го чувал.

Поради някаква причина тя отбягна въпроса му, но той реши да не я притиска.

Докато вървяха по коридора, той я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той обичаше да наблюдава хората, положението на тялото им, походката, отношението им към живота, отпечатано върху цялостното им излъчване. Така придобиваше по-ясна представа за човека.

Когато бяха навън, повечето хора си придаваха или небрежен, или делови вид. Често просто се фиксираха върху конкретното място, където отиваха, и не забелязваха почти нищо около себе си. Бяха като коне с капаци и това се отразяваше и на походката им. Тези, които предпочитаха деловото излъчване, вървяха сковани. Останалите, съсредоточени върху самите себе си и слепи за заобикалящата ги среда, вървяха по-свободно. Повечето хора потъваха в собствения си свят, не забелязваха нищо около себе си, дори потенциална заплаха, и езикът на тялото им бе доказателство за това. В някои случаи небрежното отношение привличаше опасно вниманието. Хищниците дебнеха точно за това.