Unknown - index1

– Така си е – отрони господин Мартин, без да отвърне на опита на Алекс да разведри настроението.

Алекс последва собственика на галерията до дъното на помещението, където господин Мартин се настани на въртящ се стол на колелца и нервно пъхна ключ в заключената ключалка на чекмеджето. Щом го отвори, отключи металната кутия вътре и извади дебел плик. Вътре имаше цяла пачка. Изправи се, за да преброи парите.

– Хей, чакайте малко – вдигна ръка Алекс. – Обикновено ми разказвате подробно всичко. Никога не съм продавал шест картини наведнъж. Сигурно е било доста необичайно. Кой е купувачът? Какво стана? Как го убедихте да купи и шестте? Или човекът просто се е влюбил в платната ми и не е устоял да си ги купи?

Господин Мартин се вторачи в очите на Алекс за момент, сякаш безсилен под пороя от въпроси. Алекс си даде сметка, че вероятно го притиска. Често му се случваше да установява, че въпросите му притесняват околните.

– Ами – подхвана накрая господин Мартин, като явно се опитваше да си припомни точно случилото се, – дойде един мъж. Огледа се, но скоро осъзнах, че не гледа изложените картини, не оглежда експонатите така, както обикновено гледат хората. Като че ли търсеше нещо конкретно. Попитах го дали бих могъл да му покажа нещо специално. Той отвърна, че да, че би искал да види работите на Александър Рал. И аз, естествено, му ги показах с най-голяма радост. Преди да започна да те хваля, той рече, че ги взима. Показах му шестте твои картини, с които разполагах, и го попитах кои го интересуват. Отвърна, че ги иска всичките. За миг се вцепених.

Мъжът ме попита колко ми дължи. Изобщо не попита за цената. Просто се поинтересува колко дължи.

Господин Мартин облиза устни.

– Толкова се зарадвах за теб. Знам колко ти трябват тези пари, Алекс, тъй че като се окопитих, се възползвах от възможността в качеството си на галерист и твой представител да ти издействам най-добрата цена. Бързо прехвърлих в главата си остарелите, ниски цени, които бяхме сложили, след което предвид интереса, проявен от човека, добавих малко отгоре.

Късметът, както и бързата мисъл на господин Мартин в известен смисъл забавляваха Алекс.

– Е, и колко точно добави?

Господин Мартин преглътна.

– Удвоих цената. Казах на мъжа, че струват четири хиляди парчето… и че са добра инвестиция в един съвременен артист с бъдеще.

– Това са двайсет и четири хиляди долара – възкликна Алекс удивен. – Определено си заслужихте комисионната, господин Мартин.

– Това означава – кимна господин Мартин, – че след моята комисионна за теб остават четиринайсет хиляди долара.

Той тутакси започна да брои стодоларовите банкноти. Алекс бе слисан и само стоеше там като истукан, докато галеристът броеше парите. Щом свърши, човекът въздъхна дълбоко. Явно нямаше търпение да се отърве от банкнотите. Алекс подравни дебелата пачка, преди да я върне в плика. Сгъна го на две и го пъхна в предния джоб на джинсите си.

Продължаваше да не разбира на какво се дължи нервността на господин Мартин, който често продаваше картини за доста повече пари от обявените за творбите на Алекс. Само едно от платната на Р. К. Дилиън вървеше за много повече, отколкото Алекс бе спечелил за всичките шест продадени. Може би притеснението му се дължеше на факта, че са му платили в брой.

– И после? – попита Алекс, все повече изпълнен с подозрения. – Мъжът каза ли нещо друго?

– В общи линии няма какво повече да добавя към разказа си. – Господин Мартин оправи възела на вратовръзката си. – След като плати… в кеш, същите банкноти, които току-що ти дадох… рече: „Значи вече са мои, нали?“ „Разбира се“, кимнах аз.

И тогава той взе една от картините, извади дебел маркер от джоба си, нали се сещаш, от онези, дето не се трият, и започна да драска по платното. Останах шокиран. Не знаех как да реагирам. Щом приключи, стори същото със следващата картина. И така ги издраска всичките една след друга.

Господин Мартин притисна длани една в друга.

– Никога не бях преживявал подобно нещо. Попитах го какво прави. Той отвърна, че картините са си негови и може да прави каквото си поиска, да му се не види.

Господин Мартин се наведе към него.

– Алекс, бих му попречил, кълна се, наистина бих го направил, но нали разбираш, картините си бяха негови, пък и той беше доста… как да кажа… убедителен в действията си. Като гледах как сменя настроенията си, ме обзе страх какво ли би сторил, ако реша да се намеся. И не се намесих. В крайна сметка бях си получил парите – в брой при това.