Unknown - index1

Завиждаше на хората, които се радваха на рождените си дни.

И тогава телефонът му иззвъня. Вдигна с неохота, като си мислеше, че пак е Бетани, готова да излее връз него тирада за наранените си чувства, да се нахвърли отгоре му, но когато погледна дисплея, там пишеше: „Извън обхват“.

Алекс отвори капачето и доближи телефона до ухото си.

– Ало, Алекс е.

Странни гърлени звуци и неразчленим шепот изпукаха в слушалката. От чутото му пресъхна устата.

Алекс трескаво хлопна капачето. Остана взрян в телефона за момент, после го пъхна обратно в джоба си.

Звуците бяха толкова необичайни, потресаващи, че някъде дълбоко в себе си си спомни, че ги е чувал и преди. Същото обаждане получи и когато се канеше да напусне къщата на дядо си, точно след като научи за земята, във владение, на която встъпваше на двайсет и седмия си рожден ден.

Спомни си, че обаждането се получи веднага след като ги бе помислил, че някой го наблюдава през огледалото. И малко след като попита Бен дали и той, Алекс, ще свърши в лудницата като майка си.

Алекс хвърли поглед към лъскавото парче метал, поставено вместо огледало, преди да огледа ментовозелената стая. Дали и той щеше да свърши на някое подобно място като майка си.

Как ли щеше да разбере, че си е загубил ума. Не се чувстваше откачил.

Бе готов да се обзаложи, че и майка му не се има за луда.

8

КОГАТО ГОСПОДИН МАРТИН СЕ ОБАДИ най-неочаквано, Алекс направо не повярва на новината. Всичките му шест картини били продадени.

Притиснал телефона към ухото си с рамо, Алекс въртеше четката си в буркан с мръсна вода, след което я избърса в хартиена салфетка, докато господин Мартин му казваше да отиде да си вземе парите. Алекс бе изцяло погълнат от заниманието си – рисуваше призрачна вечерна мъгла над бреговете на планинско езеро и никак не му се прекъсваше, но господин Мартин бе необичайно настоятелен и държеше Алекс да отиде при него възможно най-скоро. Не пожела да каже нито дума за купувача, само спомена, че е получил парите в кеш и искал да даде на Алекс полагащия му се дял. Излезе с плоското обяснение, че знаел, че Алекс имал нужда от пари.

Алекс не бе разговарял с Бетани отпреди два дни, откакто тя му се обади в болницата, докато той беше при майка си.

Нещата се подреждаха, при това в доста отношения. Дори джипът му запали от първия път.

Когато спря на паркинга пред „Риджънт Сентър“, бе ранен следобед. Сивото небе вещаеше приближаваща буря. Въздухът бе необичайно резлив – първият признак за смяна на сезона.

Алекс паркира до новичък джип и си помисли, че би било прекрасно да запали пак без много ядове. С продажбата от шест картини определено би могъл да си позволи да плати да му оправят стартера. Първоначално бе обмислял варианта да си го смени сам, но размисли. Трябваше да довърши картината, върху която работеше, когато му се обади господин Мартин. Галерията трябваше да бъде снабдена с още творби, в случай че купувачът реши да се върне и да си набави още неща на същия художник… или пък ако се появи нов купувач. Много по-лесно бе да продаваш картини и да взимаш комисионни, ако картините са изложени директно.

Преди да заключи джипа си, Алекс взе малката картина, увита в кафява хартия, от пода зад гърба на седалката си. Не искаше да я дава на господин Мартин, но се опасяваше, че ако я остави в джипа, може някой да я открадне. Беше я взел със себе си, защото искаше да я даде на жената, ако случайно я срещне отново.

Коридорите на „Риджънт Сентър“ бяха по-пълни от предишния път, когато бе идвал тук – деня, когато видя онази жена.

С картината, пъхната под мишница, той се отправи енергично към галерията, като пътьом оглеждаше хората с надеждата да мерне лицето й. Беше безпочвена, глупава надежда, но не можеше да престане да се надява, че ще я види.

Щом мярна отражението си във витрината на един бутик, закрачи още по-бързо, за да избяга от гледката.

Мина покрай галерията и съзря господин Мартин да крачи в дъното на помещението. Носеше тъмен костюм с яркооранжева вратовръзка – странен избор, който обаче някак си пасваше на галериста. Алекс прекрачи прага и камбанките на входа зазвъняха с познатия си звън. Господин Мартин, като търкаше длани една в друга, изскочи сред картините, поставени на стативи.

– А, Алекс, благодаря ти, че дойде толкова бързо.

– Доста време мина, откакто за последно продадох нещо усмихна се Алекс, докато се опитваше да проумее защо другият е толкова сериозен.