Unknown - index1

– Какво правиш, мамо?

Майка му се върна и го погледна с пламнал поглед.

– Наблюдават ме. Казах ти. Наблюдават ме през огледалата.

Започваха да го побиват тръпки.

– Мамо, ела и седни.

Майка му седна на ръба на кревата, по-близо, и взе ръката му в своите. Този жест на близост неочаквано извика сълзи в очите на Алекс. За първи път се случваше подобно нещо. Алекс си помисли, че за по-хубав подарък за рождения си ден не би могъл и да мечтае – далеч по-прекрасен от петдесет хиляди акра земя.

– Алекс – прошепна тя. – Трябва да избягаш и да се скриеш, преди да са те намерили.

Беше му странно да си чуе името от устата й за втори път в рамките на един ден. Едва успя да събере сили да проговори.

– И от кого трябва да се крия, мамо?

Тя се огледа, после се наведе току до ухото му и прошепна:

– От друг вид човешко същество.

Той я изгледа продължително. Не му се връзваше, но нещо в гласа й му прозвуча сериозно, искрено.

И в този момент нещо по телевизията улови погледа му. Вдигна глава и видя, че дават местните новини. Говорител от полицията стоеше пред гора от микрофони. Долу на екрана течеше лента, на която пишеше: „Двама полицаи намерени мъртви.“

Алекс се протегна към дистанционното и усили звука.

– Знае ли се какво са правили там, зад онези складове? – надвика глъчката един репортер.

– Центърът и Деветнайсета улица влизат в техния район за патрулиране – отвърна говорителят. – Малките улички там осигуряват достъп до доковете. Патрулираме често там за проверки, така че няма нищо необичайно в присъствието им в този район.

Алекс помнеше времето, когато Деветнайсета улица, на около десетина мили от дома му, се падаше в периферията на града.

Друг репортер надвика колегите си.

– Според някои сведения двамата полицаи са намерени с пречупени вратове. Вярно ли е?

– Не мога да коментирам подобни слухове. Както ви казах, ще изчакаме заключението на съдебния лекар. Когато имаме неговото становище, ще ви уведомим.

– Уведомихте ли вече семействата им?

Мъжът пред микрофона замлъкна, явно му беше трудно да говори. По лицето му се изписа страдание.

Успя да преглътне емоцията.

– Да. Нашите молитви и съчувствие са с техните семейства в тези тежки моменти.

– В такъв случай можете ли да съобщите имената им? – извика една жена, която се опита да привлече вниманието на говорителя с вдигната във въздуха химикалка.

Говорителят огледа гъстата тълпа репортери. Накрая сведе очи.

– Полицай Джон Тини и полицай Питър Славински.

И повтори още веднъж по букви.

Алекс усети как се вледенява.

– Те чупят вратовете на хората – произнесе майка му с мъртвешки глас, без да откъсва очи от екрана. Той си помисли, че тя просто повтаря чутото. – Искат портала.

Погледът й се размъти. Той знаеше – тя потъваше обратно в царството на мрака. Когато очите й станеха такива мътни, тя не говореше със седмици.

Алекс усети телефона си да вибрира в джоба. Поредното съобщение от Бетани. Не обърна внимание, вместо това отпусна нежно ръка на раменете на майка си.

7

АЛЕКС ОСТАНА ТАКА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, прегърнал майка си, опитвайки се да си представи каква ли лудост я преследва. Тя сякаш просто изведнъж изгуби представа, че той е в стаята.

Най-ужасното беше, че бе изгубил надежда. Лекарите му бяха казали, че състоянието й никога няма да се подобри, че тя никога няма да е такава, каквато е била, и че Алекс трябва да приеме тази мисъл. Имала невъзвратимо увреждане на мозъка. Макар да не бяха съвсем сигурни какво е причинило увреждането, предполагаха, че то е сред причините, поради които у нея се проявява агресия. При всички положения нямало шанс за подобрение. С други думи, майка му представляваше заплаха за себе си и за околните и нищо нямаше да се промени.

След известно време Алекс внимателно я сложи да легне. Беше вдървена като кукла – вързоп кокали и мускули, кръв и органи, често съществуващи отвъд осъзнаването, контролирани от закърнял интелект. Бухна възглавницата под главата й. Пустите й очи останаха втренчени в тавана. Доколкото можеше да прецени, тя нямаше представа къде е, нито че има някой при нея. През повечето време тя бе мъртва за света. Просто тялото й все още не бе осъзнало напълно този факт.

Той свали шала й от огледалото, сгъна го и го върна в гардероба, после се върна и седна на края на кревата.

Когато телефонът му звънна, го извади и вдигна.

– Здравей, рожденико – чу се гласът на Бетани. – Имам голяма изненада за теб.