Unknown - index1

Алекс остана със зяпнала уста. Преливаше от радост, че е получил парите от продажбата, но в същото време изпита гняв, че някой се е отнесъл така с картините му.

– Та казваш, изпонадраскал картините ми с маркер, после ги взел и си заминал?

Господин Мартин се почеса по бузата, погледът му избяга встрани.

– Не. Остави ги на пода и каза, че иска да ти ги дам. Каза: „Върни ги на Александър Рал. Аз черпя.“

Алекс въздъхна.

– Нека ги видя.

Господин Мартин посочи картините, опрени в стената в ъгъла на помещението. Бяха обърнати една към друга, със свалени рамки.

Когато Алекс вдигна първата и я погледна, загуби ума и дума. С плътни черни букви, разположени по диагонал през платното, пишеше: „Мамицата ти, задник такъв.“

Картината беше осеяна с всевъзможни злостни, обидни и изпълнени с омраза епитети.

– Алекс, искам да ги махнеш от тук.

Алекс стоеше с треперещи ръце, вторачен в красивите си картини, изподраскани с грозни думи.

– Чу ли, Алекс? Не мога да ги държа тук. Ами ако някой клиент ги види? Трябва да ги махнеш. Веднага. Махни ги от тук. Искам да забравя за цялата случка.

Обзет от гняв, Алекс успя само да кимне. Знаеше, че господин Мартин не се притеснява, че някой клиент може да ги види. Доста от художниците на Мартин изобщо не се притесняваха да говорят така пред клиентите. Клиентите възприемаха „цветистия“ език на творците за социална чувствителност и артистична интроспективност. Колкото повече пъти един артист успяваше да използва ругатня в едно изречение, толкова по-напредничав той им се струваше.

Не, господин Мартин не бе обиден от самите думи – той бе свикнал да ги чува в галерията. Той се страхуваше от човека, който ги бе изписал, и от контекста на тези думи – неподправена омраза.

Господин Мартин се прокашля.

– Доста мислих по въпроса. И реших, че засега ще е най-добре да не излагам повече твои творби.

– Моля? – вдигна глава Алекс.

Господин Мартин посочи картината.

– Ами погледни. Такива като този могат да станат опасни. Имаше вид сякаш е готов да ми счупи врата, ако понеча да го възпра.

Първата мисъл на Алекс беше, че е дело на Бетани, но бързо я отхвърли. Беше почти сигурен, че тя не разполага с толкова пари, че да ги прахоса, за да потуши гнева си.

– Как изглеждаше? Опиши ми го.

– Ами – замисли се господин Мартин, леко изненадан от разпаления тон на Алекс, – беше висок, доста едър, като теб. Беше облечен елегантно, но не със скъпи дрехи. Жълтеникав панталон, свободна риза върху панталона. Бежова с вертикални сини райета от лявата страна.

Описанието не беше познато на Алекс.

Направо му прилоша от гняв. Изтръгна платното от основата му, после направи същото и с останалите пет. Погледът му само претича през обидите и сквернословията, обругали красивите сцени. Гамата на ругатните причини спазъм в стомаха му – не толкова заради самите думи, а защото те бяха изпълнени с неподправена омраза.

Това бяха просто красиви пейзажи. Нищо повече. Предназначени да повдигат настроението на зрителя, да накарат хората да обичат повече живота и света, в който живеят. Да таиш у себе си омраза вместо красота беше едно, но да влезеш в такива огромни разходи само и само за да изразиш омразата си, беше съвсем друго.

Алекс осъзна, че господин Мартин има право. Подобен човек лесно може да стане агресивен. Дано никога да не го срещне.

ПЪХНАЛ НАВИТИТЕ НА РУЛО съсипани платна под едната си мишница и внимателно увитата в кафява хартия картина под другата, Алекс безропотно напусна галерията на господин Мартин. Колкото и разгневен да беше, нямаше никакъв смисъл да спори. Господин Мартин се страхуваше.

Алекс не можеше да се сърди на човека. Както беше сам по цял ден, той можеше да се превърне в удобен прицел.

Непознатият можеше да се върне по всяко време. Какво да направи господин Мартин? Алекс не можеше да очаква от него да се справи с потенциално опасна кавга.

Докато крачеше из изящните коридори, в главата на Алекс се блъскаха противоречиви мисли. Беше потиснат, изпълнен с гняв. Искаше му се да изтича вкъщи и да се скрие от света, в който такива като онзи се разхождаха необезпокоявани. Искаше да отрие грубияна и да му завре черните маркери в гръкляна.

Когато Алекс вдигна глава, видя пред себе си жената – гледаше го как се приближава към нея. Той забави крачка и спря.

Тя носеше същата черна рокля, същата зелена пелерина около раменете. Сякаш мярна тънка струйка пара – сянка дим – да се издига от спуснатата й върху раменете руса коса, но щом се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна.