– Той ти е бил дал пълна свобода, нали? Чудя се как му се е разминало.
„Ами защото беше луд социалдемократ, който се бе занимавал с проблемни деца в продължение на почти четирийсет години.“
– Аз вече не съм дете – отвърна Лисбет Саландер, като че това обясняваше нещата.
– Не, вече не си дете. Но аз съм определен за твой попечител и докато изпълнявам тази роля, нося юридическа и икономическа отговорност за теб.
Първата мярка, която предприе, бе да открие нова сметка на нейно име, за която тя трябваше да информира отдел „Заплати“ в „Милтън“ и да започне да я използва за в бъдеще. Саландер осъзна, че краят на безгрижните ѝ дни бе настъпил. От този момент нататък адвокат Бюрман щеше да плаща сметките ѝ и да ѝ дава определена сума за джобни всеки месец. Той очакваше от нея да му дава пълен отчет за разходите си. Бе решил Лисбет да получава хиляда и четиристотин крони на седмица – „за храна, дрехи, кино и т.н.“.
В зависимост от това колко ѝ се работеше, Лисбет Саландер печелеше около сто и шейсет хиляди крони годишно. Тя лесно би могла да удвои тази сума, ако започнеше работа на пълен работен ден и приемаше всички задачи, които Драган Армански ѝ предлагаше. Нямаше почти никакви разходи и спестяваше по-голямата част от парите. Разходите по апартамента бяха около две хиляди крони на месец и въпреки неголемите си приходи в сметката си имаше около деветдесет хиляди крони. До които вече нямаше достъп.
– Аз отговарям за парите ти – бе ѝ обяснил той. – Трябва да спестяваш за бъдещето си. Няма смисъл да се притесняваш; аз ще се погрижа за всичко.
„Аз се грижа сама за себе си, откакто станах на десет, задник такъв!“
– Ти се справяш добре в обществото, така че няма нужда да бъдеш институционализирана, но въпреки това то носи отговорност за теб.
Той старателно я бе разпитал в какво се състоят служебните ѝ задължения в „Милтън Секюрити“. Тя инстинктивно бе скрила истината. В отговор описа работата си през най-първите седмици след назначаването си. В резултат на това адвокат Бюрман остана с впечатлението, че тя вареше кафе и разпределяше пощата – съвсем подходящо занимание за човек, който не се отличава с особен интелект. Той явно остана доволен от отговора ѝ.
Тя не знаеше защо излъга, но бе напълно убедена, че е постъпила много умно. Ако адвокат Бюрман бе включен в списъка на заплашени от изчезване насекоми, тя нямаше да се поколебае да го смачка с крак.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ прекара пет часа в компанията на Хенрик Вангер, а през по-голямата част от нощта и целия вторничен ден се посвети на преписването на записките си. Опита се и да подреди родословието на фамилия Вангер в ясна схема. Картината на семейната история, която постепенно изплува в съзнанието му по време на разговора с Хенрик Вангер, се различаваше драстично от представяната пред обществото версия. Микаел бе наясно, че всяко семейство има скелети в гардероба, но Вангерови имаха цяло гробище.
Към настоящия момент Микаел бе принуден непрекъснато да си напомня, че от него не се очаква да напише биографията на семейство Вангер, а да разбере какво се бе случило с Хариет Вангер. Той бе приел работата въпреки твърдото си убеждение, че ще да пропилее една година в седене на задните си части и че всичко, което ще свърши за Хенрик Вангер, беше хвърляне на прах в очите на хората. След една година щеше да получи безумно огромната си заплата – оформеният от Дирх Фроде договор вече бе подписан. Микаел обаче се надяваше истинското му възнаграждение да бъде друго – информацията за Ханс-Ерик Венерстрьом, която Хенрик Вангер твърдеше, че притежава.
След като изслуша Хенрик Вангер, Микаел осъзна, че тази година можеше и да не се окаже пълна загуба на време. Дори само книгата за семейство Вангер имаше известна стойност, това бе чисто и просто една добра история.
Никак не му се вярваше, че би могъл да открие убиеца на Хариет Вангер, ако тя изобщо бе убита, а не бе станала жертва на някакъв абсурден инцидент или пък не бе изчезнала по друг начин. Микаел споделяше мнението на Хенрик Вангер, че вероятността едно шестнайсетгодишно момиче да реши да изчезне по собствена воля и да остане скрито за бюрократичните механизми на наблюдение в продължение на трийсет и шест години бе минимална. Въпреки това обаче Микаел не изключваше варианта Хариет Вангер да бе избягала, например към Стокхолм, и да ѝ се бе случило нещо по пътя – можеше да е започнала да се дрогира, да проституира, да е била нападната или просто да е загинала при инцидент.
Читать дальше