Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Когато навърши петнайсет, лекарите стигнаха до малко или повече единодушното становище, че тя не представлява опасност нито за околните, нито за себе си. Тъй като семейството ѝ бе определено като дисфункционално и липсваха роднини, които да се погрижат за нейното благосъстояние, властите решиха да подпомогнат социалното приобщаване на Лисбет Саландер, като я изпратят в приемно семейство след изписването ѝ от детската психиатрична клиника в Упсала.

Това обаче не се оказа толкова лесно. Тя избяга от първото приемно семейство само след две седмици. Картинката се повтори и със семейства номер две и три. След това Палмгрен проведе сериозен разговор с нея, като чисто и просто ѝ обясни, че ако продължава така, без съмнение отново ще я институционализират. Тази скрита заплаха обаче даде ефект и Лисбет Саландер прие семейство номер четири, една възрастна двойка в Мидсъмъркрансен.

ТОВА ОБАЧЕ НЕ ОЗНАЧАВАШЕ, че тя промени поведението си. На седемнайсетгодишна възраст Лисбет Саландер бе задържана четири пъти от полицията. В два от тях бе толкова пияна, че бе поискала спешна помощ, а единия път бе дрогирана. При друг случай бе открита мъртвопияна, с раздърпани дрехи на задната седалка на паркиран на улица „Сьодер Меларстранд“ автомобил. Компания ѝ правел значително по-възрастен от нея мъж, също толкова силно повлиян от алкохола.

Бе задържана за последен път точно три седмици преди да навърши осемнайсет, защото в трезво състояние бе ритнала един пътник в главата пред бариерите за таксуване на метростанция „Гамла стан“. В резултат на този инцидент бе арестувана за побой. Саландер бе обяснила поведението си с факта, че мъжът я бил опипал и тъй като човек не можел да ѝ даде повече от дванайсет години, тя сметнала, че свалячът имал педофилски наклонности. Ако това изобщо може да се нарече обяснение. Твърденията ѝ обаче бяха подкрепени от свидетелите на инцидента, в резултат на което прокурорът спря делото.

Въпреки това съдът взе под внимание медицинската ѝ история и постанови да се подложи на психиатричен преглед. Тъй като тя не изневери на принципите си и отказа да отговаря на въпроси или да бъде преглеждана, назначените от социалните служби лекари накрая представиха становище, основано на „наблюдения върху поведението на пациента“. Не е особено ясно обаче какви точно наблюдения биха могли да се направят върху държанието на една нацупена млада жена, която седи на стола със скръстени ръце и мълчи. Заключението им гласеше, че пациентката страда от психическо разстройство, което е от такъв характер, че изисква медицинска помощ. Назначените от съда лекари препоръчаха хоспитализиране в психиатрично заведение. Същевременно един заместник-шеф от социалните служби излезе със становище, което подкрепяше изложените в медицинската експертиза заключения.

Съгласно становището, което се основаваше на личното ѝ досие, съществуваше голям риск тя да „злоупотреби с алкохол или наркотични вещества“ и очевидно ѝ липсваше „инстинкт за самосъхранение“. Медицинският ѝ картон към този момент бе пълен с тежки фрази от рода на „интровертна“, „социален инвалид“, „липса на емпатия“, „егоцентрична“, „психопатично и асоциално поведение“, „нежелание за съдействие и неспособност за прилагане на своите знания“. Всеки, който прочетеше картона ѝ, много лесно можеше да се подведе и да си извади заключението, че тя бе силно умствено изостанала. В неин ущърб бе и фактът, че уличните патрули на социалните служби на няколко пъти я бяха забелязвали с различни мъже край площад „Марияторет“, а при друг случай бе претърсена в парка „Тантолунден“ отново в компанията на по-възрастен от нея господин. В резултат на това бе направено предположението, че Лисбет Саландер или е застрашена да започне да проституира, или вече го е направила.

Когато съдът – институцията, която щеше да определи бъдещето ѝ, бе свикан, за да вземе решение по делото ѝ, никой не се съмняваше какво щеше да бъде то. Тя очевидно бе проблемно дете и нямаше голяма вероятност съдът да постанови решение, различно от препоръката на съдебните психиатри и социалните работници.

На сутринта в деня на делото Лисбет Саландер бе изведена от детската психиатрична клиника, където я затвориха след инцидента в „Гамла стан“. Тя се чувстваше като концлагерист и изобщо не се надяваше да доживее до вечерта. Първият човек, когото видя в съдебната зала, бе Холгер Палмгрен и ѝ отне известно време да осъзнае, че той не бе там в качеството си на опекун, а на неин представител и адвокат. Тя видя една съвсем нова страна у него.