Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

За нейна изненада Палмгрен категорично я подкрепи и настоятелно пледира срещу предложението за институционализиране. Лисбет изрази учудването си с едно повдигане на вежди, но въпреки това изслуша внимателно всяка негова дума. Палмгрен бе блестящ по време на двучасовия кръстосан разпит на лекаря, някой си Йеспер Х. Льодирман, който се бе подписал под препоръката Саландер да бъде затворена в психиатрично заведение. Всеки детайл от становището бе гледан под лупа, а лекарят бе призован да обоснове научно твърденията си. Впоследствие стана ясно, че лекарските заключения се основават единствено на догадки, тъй като пациентката бе отказала да се подложи на какъвто и да било тест.

В края на пледоариите Палмгрен бе намекнал, че насилственото институционализиране вероятно не само беше в разрез с решенията на съда по други подобни случаи, но също така можеше да доведе до политическо и медийно недоволство. Следователно в интерес на всички беше да бъде намерен алтернативен изход от ситуацията. Подобен език не бе характерен за пледоарии по такива дела, а членовете на съдебния състав се бяха въртели неспокойно в креслата си.

Решението само по себе си бе компромис. Съдът постанови, че Лисбет Саландер е психично болна, но лудостта ѝ не предполага задължително хоспитализиране. За сметка на това обаче бе взето под внимание предложението на началника на социалните служби за определяне на попечител. Председателят на съда се обърна с отровна усмивка към Холгер Палмгрен, който до този момент бе изпълнявал ролята на неин опекун, и го попита дали бе готов да поеме новата задача. Съдията очевидно бе убеден, че Холгер Палмгрен ще откаже и ще прехвърли отговорността на някой друг. Вместо това обаче той добросърдечно обясни, че с най-голямо удоволствие приема да бъде попечител на госпожица Саландер, но при едно условие.

– Само в случай, че госпожица Саландер ми има доверие и е съгласна аз да вляза в ролята на неин попечител.

Той се бе обърнал директно към нея. Лисбет Саландер бе до известна степен объркана от всички реплики, на които бе станала свидетел през деня. До този момент никой не я беше попитал за мнението ѝ. Тя гледа дълго Холгер Палмгрен, след което кимна с глава.

ПАЛМГРЕН съчетаваше в себе по един забележителен начин чертите на юрист и социален работник от старата школа. В началото на кариерата си той бе назначен по политическа линия за член на Общинския комитет по социалните въпроси и през целия си живот се бе занимавал с проблемни деца. Между адвоката и безспорно най-проблемната му досега довереница постепенно, макар и не леко, се бе зародило взаимно уважение, което дори граничеше с приятелство.

Съвместната им работа бе продължила единайсет години – от деня, в който тя навърши тринайсет, до миналата година, когато бе отишла до дома на Палмгрен няколко седмици преди Коледа, защото бе пропуснал уговорената им среща. Когато той не отвори, въпреки че от апартамента се чуваше шум, Лисбет се покатери по една водосточна тръба до балкона на третия етаж и влезе в жилището му. Намери адвоката на пода в коридора. Бе в съзнание, но не можеше нито да говори, нито да се движи, защото внезапно бе получил удар, само на шейсет и четири години. Тя извика линейка и пътува с него до болница „Сьодершукнюсет“, а стомахът ѝ все повече и повече се свиваше от страх. Тя почти не напусна коридора пред интензивното отделение в продължение на три денонощия. Следеше всяка стъпка на влизащите и излизащите от стаята лекари и сестри – като вярно куче пазач. Вървеше напред-назад по коридора като неспокоен дух и втренчвше поглед във всеки лекар, който я доближеше. Накрая един доктор, чието име тя така и не научи, я заведе до една стая и ѝ обясни сериозността на ситуацията. Холгер Палмгрен бил получил сериозен мозъчен кръвоизлив и състоянието му било критично. Не очаквали да се събуди. Тя нито заплака, нито трепна. Просто се изправи, излезе от болницата и не се върна повече.

Пет седмици по-късно от общинската служба я повикаха на първа среща с новия ѝ попечител. Първият ѝ импулс бе да не отиде, но Холгер Палмгрен старателно ѝ бе набил в главата, че всяко действие води до определени последствия. Към този момент тя се бе научила да анализира последствията, преди да направи каквото и да било, и след като премисли добре ситуацията, стигна до заключението, че най-безболезненият изход бе да удовлетвори общинската служба, като се преструва, че се интересува от мнението ѝ.