Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

В една от бележките, направени след преустановяването на издирването на третия ден от изчезването на Хариет, прозираше явна фрустрация. В този момент Густав Морел, разбира се, не би могъл да знае, че никой друг няма да стигне по-далеч в разследването на случая от него. Той е бил объркан и не е могъл да реши каква следваща стъпка да предприеме или къде да продължи с издирването. Хариет Вангер сякаш била потънала вдън земя, с което се поставило и началото на четирийсетгодишното мъчение на Хенрик Вангер.

ГЛАВА 9 Понеделник, 6 януари – сряда, 8 януари

МИКАЕЛ ПРОДЪЛЖИ да чете до малките часове на нощта и се събуди късно сутринта на Богоявление. Точно пред входа на къщата на Хенрик Вангер бе паркирано тъмносиньо волво. В мига, в който Микаел хвана дръжката на вратата, тя се отвори и навън излезе мъж на около петдесетгодишна възраст. Те едва не се сблъскаха. Мъжът явно много бързаше.

– Да? Мога ли да помогна?

– Идвам при Хенрик Вангер – отвърна Микаел.

Погледът на непознатия се проясни. Той се усмихна и протегна ръка.

– Вие сигурно сте Микаел Блумквист, който помага на Хенрик със семейните хроники?

Микаел кимна и двамата си стиснаха ръцете. Хенрик Вангер очевидно бе започнал да разпространява мнимата версия за посещението на Микаел в Хедестад. Мъжът бе с наднормено тегло – резултат от дългогодишното седене в офиси и заседателни зали, но Микаел веднага забеляза приликата с Хариет Вангер в чертите на лицето му.

– Аз съм Мартин Вангер – представи се мъжът в потвърждение на това наблюдение. – Добре дошли в Хедестад.

– Благодаря.

– Гледах ви по телевизията преди известно време.

– Явно няма човек, който да не ме е видял тогава.

– Венерстрьом… не е на почит в този дом.

– Да, Хенрик спомена това. Сега чакам да чуя края на историята.

– Той ми каза преди няколко дни, че ви е назначил. – Мартин Вангер изведнъж се разсмя. – Смята, че вероятно сте приели да дойдете да работите тук, на север, именно заради Венерстрьом.

Микаел се поколеба за миг, но после реши да каже истината.

– Това бе важна причина. Но, честно казано, имах нужда да се махна от Стокхолм и предложението да прекарам година в Хедестад ми бе отправено в точния момент. Мисля, че така се развиха нещата. Не мога да се преструвам, че процесът никога не се е състоял. Все пак ще лежа в затвора.

Мартин Вангер кимна, изведнъж бе станал сериозен.

– Можете ли да обжалвате?

– Това няма да помогне в този случай.

Мартин Вангер погледна часовника си.

– Трябва да съм в Стокхолм довечера и нямам време. Ще се върна след няколко дни. Елате да вечеряме някой път. Много бих искал да чуя какво всъщност се е случило по време на този процес.

Те отново си стиснаха ръцете, след което Мартин излезе и отвори вратата на волвото. После се обърна и извика на Микаел:

– Хенрик е на втория етаж. Направо се качвайте.

ХЕНРИК ВАНГЕР СЕДЕШЕ на дивана в кабинета си, а на масата пред него лежаха „Хедестадс курирен“, „Дагенс Индустри“, „Свенска Дагбладет“, както и двата вечерни вестника[51].

– Срещнах Мартин навън.

– Той бърза да спасява империята – отвърна Хенрик Вангер и вдигна термоса. – Кафе?

– Да, благодаря – отвърна Микаел.

После седна, като се чудеше защо Хенрик Вангер е толкова развеселен.

– Виждам, че са писали за теб във вестника.

Хенрик Вангер бутна към него единия вечерен вестник, който бе отворен на страница със следното заглавие: „Медията, която даде на късо“. Текстът бе съчинен от колумнист, който по-рано бе работил в икономическото списание „Финансамагасинет Монопол“ и се бе прочул като специалист по ироничните унищожителни статии за всеки, който изразяваше позиция по определен въпрос или риташе срещу ръжена – феминистки, антирасисти и защитници на природата. Не подминаваше никого. Самият автор обаче никога не бе вземал отношение по някой деликатен проблем. Сега явно се бе преориентирал към критика на медиите; няколко седмици след края на процеса във връзка с аферата „Венерстрьом“ бе решил да насочи вниманието си към Микаел Блумквист, който бе упоменат със собственото си име и описан като пълен идиот. Ерика Бергер пък бе представена като некомпетентна, глупава журналистка.

„Мълвата гласи, че „Милениум“ е на път да фалира, въпреки че главният редактор е феминистка с къса пола, която се цупи по телевизията. Вестникът успя да се задържи на повърхността години наред благодарение на имиджа, който редакторската колегия успя да наложи – млади репортери, които се занимават с разследваща журналистика и разобличават престъпниците от финансовия свят. Този рекламен трик може и да минава сред младите анархисти, които искат да чуят точно това, но не и сред съдиите. В което Кале Блумквист съвсем наскоро се убеди.“