Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

МИКАЕЛ СПА ДО КЪСНО в неделя. Събуди се стреснат от страхотния тътен, който изпълваше къщата за гости. Отне му една секунда да се осъзнае и да проумее, че всъщност бе чул църковните камбани, които приканяха миряните да присъстват на сутрешното богослужение. Следователно беше малко преди единайсет. Бе го обзела апатия и остана в леглото още малко. Стана, когато до ушите му достигна настойчивото мяукане откъм вратата, и пусна котката навън.

В дванайсет вече си бе взел душ и беше закусил. Отправи се с решителна стъпка към кабинета и взе първата папка с документи от полицейското разследване. След това обаче се замисли за миг. От прозореца се виждаше рекламната табела на кафенето на Сузане. Той пъхна папката в чантата си и се облече. Когато стигна до кафенето, откри, че то бе пълно с клиенти, и в този момент си отговори на въпроса, който бе глождил съзнанието му – как едно кафене можеше да оцелее в затънтена дупка като Хедебю. Сузане се бе ориентирала към посетителите на църквата, погребения и други събития.

Той не влезе вътре, а вместо това се разходи. Магазинът за хранителни стоки не работеше в неделя, така че продължи още няколкостотин метра напред по пътя към Хедестад и си купи вестници от една бензиностанция, която бе отворена и в почивните дни. Направи си едночасова разходка из Хедебю и се запозна с частта на селото от тази страна на реката. Централната му част обхващаше района в близост до църквата и хранителния магазин. Тук се издигаха стари двуетажни каменни къщи, които според Микаел датираха от десетте-двайсетте години на миналия век, а между тях се простираше главната улица. На север от входната артерия бяха разположени добре поддържани блокове с апартаменти за семейства с деца. Покрай водата, на изток от църквата, се намираше основният квартал с еднофамилни къщи. Хедебю без съмнение бе приютил заможните управници и чиновници на Хедестад.

Когато се върна на моста, нашествието от клиенти в кафенето на Сузане бе приключило, но Сузане все още не беше успяла да разчисти всички маси.

– Неделна лудница? – попита той.

Тя кимна и пъхна един кичур коса зад ухото си.

– Здравей, Микаел.

– Значи си спомняш името ми.

– Трудно бих могла да го забравя – отвърна тя. – Гледах процеса ти по телевизията преди Коледа.

Микаел изведнъж се притесни.

– Чудят се с какво да си запълнят новините – промърмори той и се насочи към масата в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към моста.

Сузане му се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

В ТРИ ЧАСА следобед Сузане му съобщи, че смята да затваря. След тълпата църковни посетители през кафенето бяха минали само още няколко души. Микаел бе прочел около една пета от първата папка с материали от полицейското разследване на изчезването на Хариет Вангер. Той затвори папката, пъхна бележника си в чантата и бързо пое към къщи.

Котката чакаше на стълбите, а Микаел се огледа и се зачуди чия ли беше. Все пак я пусна вътре, и това си беше един вид компания.

Направи още един опит да се свърже с Ерика, но отново се включи гласовата ѝ поща. Явно му бе бясна. Можеше да я потърси на директния ѝ телефон в редакцията или вкъщи, но напук реши да не го прави. Вече ѝ бе оставил достатъчно много съобщения. Вместо това си свари кафе, побутна котката малко по-настрани на пейката и разтвори папката върху кухненската маса.

Четеше внимателно и бавно, за да не пропусне някой детайл. Когато късно вечерта затвори папката, бе изписал няколко страници в бележника си с опорни точки и въпроси, на които се надяваше да открие отговор в следващите папки. Материалите бяха подредени в хронологичен ред; той не знаеше дали това бе дело на самия Хенрик Вангер, или така работеха полицаите през шейсетте.

Първата страница представляваше фотокопие на попълнен на ръка формуляр от центъра за приемане и обработка на спешни обаждания към полицията в Хедестад. Полицаят, приел сигнала, се бе подписал д.о. Рютингер, което Микаел разтълкува като дежурен офицер Рютингер. Като лице, подало сигнала, бе записан Хенрик Вангер, бяха посочени и телефонът и адресът му. Рапортът бе от 11,14 сутринта в неделя, 23 септември 1966 година. Накратко казано, текстът бе сбит.

Хрк. Вангер съоб. в телефонно обаждане, че племенницата му (?) Хариет Улрика ВАНГЕР, родена на 15 ян. 1950 (16 г.), е изчезнала от дома си на о-в Хедебю в събота следоб. Подателят на сиг. изрази силно безпокойство.

В 11,20 бе записано, че П-014 (Полицейска кола? Патрул? Полицейски шлеп?) е бил изпратен на мястото.