Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Микаел извади мобилния си телефон и провери дали Ерика не го бе търсила. Нямаше оставени съобщения. Хенрик Вангер изчака мълчаливо; Микаел внезапно осъзна, че старецът очакваше той пръв да заговори.

– Този мъж е идиот – рече Микаел.

Хенрик Вангер се разсмя, но коментарът му бе лишен от всякаква сантименталност.

– Може и така да е, но не той бе осъден от съда.

– Вярно е. А и не би могло да му се случи нещо подобно. Той самият никога не изразява каквато и да било оригинална мисъл, а само се заяжда и подбира възможно най-унизителните думи, за да забие последния пирон в ковчега.

– Сблъсквал съм се с мнозина като него по мое време. Ето ти един добър съвет, ако, разбира се, искаш да го приемеш: абстрахирай се, когато вдига пара, но помни всичко и при пръв удобен случай му го върни. Сега обаче преимуществото е на негова страна и е най-добре да си траеш.

Микаел изглеждаше объркан.

– Имал съм много врагове през годините и научих едно нещо – няма смисъл да се впускаш в битка, която със сигурност ще загубиш. За сметка на това обаче никога не бива да позволяваш на човек, който те е засегнал, да се измъкне безнаказано. Изчакай и нанеси ответния удар, когато си най-силен, макар и вече да не ти се налага да го правиш.

– Благодаря за урока по философия. А сега искам да ми разкажете за семейството си.

Микаел постави един диктофон на масата между тях и натисна копчето за запис.

– Какво искаш да знаеш?

– Прочетох първата папка с материали за изчезването на Хариет и проведените през първите дни издирвания. В документите обаче се появяват толкова много различни Вангерови, че съвсем се обърках.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДЕСЕТ МИНУТИ ЛИСБЕТ САЛАНДЕР постоя неподвижно на пустата стълбищна площадка, вперила поглед в месинговата табелка с името на Адвокат Н. Е. Бюрман. Чак тогава позвъни. Ключалката щракна.

Беше вторник. Това бе втората им среща и я гризяха лоши предчувствия.

Не се боеше от адвокат Бюрман, всъщност Лисбет Саландер рядко изпитваше страх от хора или пък каквото и да било друго. Въпреки това обаче изпитваше силно безпокойство от предстоящата среща с новия си попечител. Предшественикът на Бюрман, адвокат Холгер Палмгрен, бе замесен от съвсем друго тесто; той беше коректен, честен и дружелюбен. Служебните им отношения бяха приключили преди три месеца, когато Палмгрен получи удар и по силата на някакъв неразбираем за нея йерархичен бюрократичен ред тя бе прехвърлена на грижите на Нилс Ерик Бюрман.

За близо дванайсетте години на социални и психиатрични грижи, две от които прекарани в детска клиника, Лисбет Саландер никога не бе отговаряла дори на простичкия въпрос: „Как се чувстваш днес?“

След като навърши тринайсет, съдът постанови, че съгласно Закона за социални грижи за непълнолетни лица Лисбет Саландер следва да бъде хоспитализирана в детската психиатрична клиника „Св. Стефан“ в Упсала. Решението се основаваше на констатацията, че тя има психични отклонения и представлява опасност за съучениците си и дори за самата себе си.

Тази констатация бе резултат предимно на наблюдения, а не на внимателно проведени изследвания. За най-голямо разочарование на лекарите и чиновниците всеки техен опит да проведат с Лисбет разговор за чувствата, душевното или здравословното ѝ състояние срещаше упорито мълчание, мръщене или поглед, втренчен в пода, тавана и стените отпред. Тя всеки път скръстваше ръце и отказваше да участва в психологически тестове. Категоричният ѝ отпор на всички опити да бъде нахранена, претеглена, изследвана, подложена на анализи или възпитана засягаше дори и обучението ѝ – властите можеха да я транспортират до училищната стая и да я вържат за чина, но нямаше как да я накарат да слуша или да вдигне химикалката и да започне да си води записки. Тя не бе завършила основното си образование.

Следователно лекарите бяха срещнали огромни трудности при опитите да диагностицират психичния ѝ проблем. С една дума, Лисбет Саландер никак не бе лесна.

След тринайсетия ѝ рожден ден властите решиха да назначат опекун, който да защитава интересите ѝ и да се грижи за активите ѝ, докато навърши пълнолетие. Този опекун се оказа адвокат Холгер Палмгрен, който въпреки сравнително трудното начало всъщност успя да постигне това, което препъна толкова много психиатри и лекари. С времето той не само спечели доверието на проблемното момиче, но то дори започна да се отнася с известна топлота към него.