Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Този принцип валиден ли е и до днес?

– Да. Не можеш да продадеш дяловия си капитал на външен човек. На годишната среща на акционерите в днешни дни се събират петдесет и един членове на семейството. Мартин притежава около десет процента от акциите; аз имам пет, защото, между другото, продадох една част на Мартин. Брат ми Харалд притежава седем, но повечето участници в срещата имат само по един или половин процент.

– Нямах никаква представа. Звучи ми твърде старомодно.

– Това е пълна лудост и означава, че ако Мартин днес реши да прокара определена политика, трябва да се отдаде на стабилно лобиране, за да може да си осигури подкрепата на поне двайсет-двайсет и пет процента от акционерите. И така получаваме една пъстра картина от съюзи, фракции и интриги. – Хенрик Вангер продължи: – Готфрид Вангер умира бездетен през 1901 година. Всъщност не, извинявай, той има четири дъщери, но по онова време жените са никой. Те имат дял, но мъжете управляват компанията. Жените започват да присъстват на годишната среща на акционерите едва след като получават право на глас доста години след началото на двайсети век.

– Колко либерално.

– Не бъди ироничен. Тогава бяха други времена. Както и да е, Биргер Вангер има трима сина – Юхан, Фредрик и Гидеон, всичките родени в края на деветнайсети век. Гидеон Вангер не ни интересува – той продава дяловия си капитал и заминава за Америка, където семейството ни все още има клон. Но Юхан и Фредрик Вангер превръщат компанията в съвременния концерн.

Хенрик Вангер извади един фотоалбум и започна да показва снимки на хората, за които разказваше. Те бяха направени в началото на миналия век и изобразяваха двама мъже със здрави челюсти и зализани коси, които гледаха втренчено в обектива, а по лицата им нямаше и намек за усмивка.

– Юхан Вангер е семейният гений, който учи за инженер и развива машиностроителната промишленост благодарение на няколко свои изобретения, които патентова. Желязото и стоманата лягат в основата на дейността на концерна, но тя продължава да се разширява и постепенно обхваща и други сфери като производството на текстил. Юхан Вангер умира през 1956 година и оставя три дъщери – София, Мерит и Ингред. Това са и първите жени, които получават достъп до срещата на акционерите. Другият брат, Фредрик Вангер, е мой баща. Той е предприемчивият индустриален лъв, който превръща изобретенията на Юхан в златна мина. Баща ми живя чак до 1964 година. Той участваше активно в управлението на компанията до смъртта си, макар да ми бе отстъпил поста си още през 1950 година.

Случва се точно както с предното поколение, само ролите са разменени. На Юхан Вангер му се раждат само дъщери. Хенрик Вангер показа снимки на едрогърдести дами с шапки с големи периферии и чадъри против слънце.

– А Фредрик, баща ми, има само синове. Бяхме общо петима братя. Ричард, Харалд, Грегер, Густав и аз.

ЗА ДА ИМА ДОРИ И НАЙ-МАЛКИЯ ШАНС да успее да разграничи всички членове на семейството един от друг, Микаел нарисува родословно дърво на няколко залепени с тиксо листове във формат А 4. Удебели имената на тези, които бяха присъствали на фамилната среща на остров Хедебю през 1966 година и поне на теория биха могли да имат нещо общо с изчезването на Хариет Вангер.

Микаел изключи децата под дванайсетгодишна възраст. Каквото и да се беше случило на Хариет Вангер, той все пак трябваше да постави някакви разумни граници. След известен размисъл зачерта от списъка на заподозрените и името на Хенрик Вангер – ако патриархът имаше нещо общо със смъртта на внучката на брат си, то поведението му през последните трийсет и шест години би могло да се окачестви единствено като свидетелство за сериозни психически отклонения. Здравият разум подсказваше, че дори майката на Хенрик Вангер, която през 1966 година е на достолепната възраст от осемдесет и една години, трябва да бъде изключена. Останаха трийсет и един членове на семейството, които според Хенрик Вангер трябваше да бъдат включени в „групата на заподозрените“. Седем от тях вече не бяха сред живите, а някои от останалите бяха достигнали почтена възраст.

Микаел обаче не бе готов да сподели напълно убеждението на Хенрик Вангер, че някой от членовете на семейството бе отговорен за изчезването на Хариет. Трябваше да добави и няколко други имена към списъка със заподозрените.

Дирх Фроде започва работа като адвокат на Хенрик Вангер през пролетта на 1962 година. Нека оставим „господарите“ настрана и да обърнем поглед към „слугите“ по време на изчезването на Хариет. Настоящият „домакин“ Гунар Нилсон, който тогава е на деветнайсет, независимо дали това може да му служи като алиби, или не, и баща му, Магнус Нилсон, почти без съмнение са се намирали на остров Хедебю, както и художникът Еуген Норман и свещеникът Ото Фалк. Бил ли е женен Фалк? Стопанинът на чифлика „Йостергорд“ и синът му Йеркер Аронсон са били на острова и Хариет практически израства с тях. Какви са отношенията им? Бил ли е Мартин Аронсон женен? Имало ли е други хора, които са работели в имението? ФРЕДРИК ВАНГЕР (1886–1964) Женен за Улрика (1885–1969) Ричард (1907–1940) Женен за Маргарета (1906–1959) Готфрид (1927–1965) Женен за Изабела (1928) Мартин (1948) Хариет (1950) Харалд (1911) Женен за Ингрид (1925–1992) Биргер (1939) Сесилия (1946) Анита (1948) Грегер (1912–1974) Женен за Герда (1922) Александър (1960) Густав (1918–1955) Ерген, бездетен Хенрик (1920) Женен за Едит (1921–1958) Бездетен ЮХАН ВАНГЕР (1884–1956) Женен за Герда (1888–1960) София (1909–1977) Омъжена за Оке Шьогрен (1906–1967) Магнус Шьогрен (1929–1994) Сара Шьогрен (1931) Ерик Шьогрен (1951) Хокан Шьогрен (1955) Мерит (1911–1988) Омъжена за Алгот Гюнтер (1904–1987) Осиан Гюнтер (1930) Женен за Агнес (1933) Якоб Гюнтер (1952) Ингрид (1916–1990) Омъжена за Хари Карлман (1912–1984) Гунар Карлман (1942) Мария Карлман (1944) След като Микаел записа всички имена, групата на заподозрените се увеличи до четирийсет и един души. Накрая той хвърли отчаяно флумастера. Вече бе станало три и половина през нощта, а термометърът продължаваше да показва минус двайсет и един градуса. Явно студът щеше доста да се задържи. Той мечтаеше да се пъхне в леглото си на улица „Белмансгатан“.