Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Цитат, Хенрик Вангер, касета 2, 04167:

„Следователно може да се каже, че трима от братята ми изповядваха безумни политически идеи. А дали безумието няма и други измерения?“

Единственият от братята, към когото Хенрик Вангер питаеше по-топли чувства, бе болнавият Густав, който бе починал от белодробно заболяване през 1955 година.

„Той носеше душа на творец и странеше от света. Не се интересуваше нито от политика, нито от сделки и нямаше никакво желание да работи в концерна „Вангер“.“

Микаел попита Хенрик Вангер.

– Сега само вие и Харалд сте живи. Той защо се върна в Хедебю?

– Харалд се премести тук през 1979 година, точно преди да навърши седемдесет. Той е собственик на къщата.

– Сигурно е странно да живееш толкова близо до брат си, към когото изпитваш такава силна омраза.

Хенрик Вангер погледна учудено Микаел.

– Разбрал си ме погрешно. Аз не мразя брат си. Дори може да се каже, че му съчувствам. Той е пълен идиот и всъщност той мрази мен.

– Защо ви мрази?

– Защото се ожених.

– Мисля, че ще трябва да ми обясните малко по-подробно.

ХЕНРИК ВАНГЕР бе прекъснал рано отношенията с по-големите си братя. Той единствен в семейството бе проявил предприемачески талант и бе последната надежда на баща си. Не се интересува от политика и вместо в Упсала заминава да учи икономика в Стокхолм. След като навършва осемнайсет, работи всяка ваканция, включително лятната, като практикант в някой от многото офиси на концерна „Вангер“ или в управителните съвети на притежаваните от компанията фирми. Запознава се с целия лабиринт на фамилния бизнес.

На 10 юни 1941 година, в разгара на Втората световна война, Хенрик е изпратен в Германия на шестседмично посещение в търговския офис на концерна в Хамбург. Тогава той е само на двайсет и една. Негов ментор и компаньон е немският агент на компанията, застаряващ дългогодишен служител на име Херман Лобах.

– Не искам да те отегчавам с детайли, но когато отпътувах за Германия, Хитлер и Сталин все още бяха добри приятели, а Източният фронт не съществуваше. Всички все още вярваха, че Хитлер е абсолютно непобедим. Във въздуха витаеше чувство на… примесен с отчаяние оптимизъм. Мисля, че това са точните думи. Трудно е да бъдат описани онези настроения дори сега, половин век по-късно. Не ме разбирай погрешно – аз никога през живота си не съм бил нацист. Дори смятах Хитлер за будещ смях оперетен герой. Само че бе почти невъзможно да не се заразиш от оптимизма, с който хората в Хамбург гледаха на бъдещето. Войната настъпваше към града, дори на няколко пъти го бомбардираха от въздуха, но жителите му сякаш възприемаха всичко това като временен дразнител – скоро щеше да се възцари мир и Хитлер щеше да създаде своята Neuropa, Нова Европа. Хората искаха да вярват, че Хитлер бе Бог. Все пак това бе основната идея на пропагандата.

Хенрик Вангер отвори един от многото си фотоалбуми.

– Това е Херман Лобах. Той изчезна през 1944 година, вероятно е загинал по време на някоя бомбардировка и е бил погребан някъде. Така и не разбрахме какво му се бе случило. С него доста се сближихме по време на престоя ми в Хамбург. Аз живеех в дома му – изискан апартамент в един от богаташките квартали на Хамбург. Бяхме заедно всеки ден. Той бе също толкова нацист, колкото и аз, но членуваше в партията, защото така му беше по-изгодно. Членската карта отваряше много врати и улесняваше сключването на сделки от името и за сметка на концерна „Вангер“ и ние точно това правехме. Произвеждахме товарни вагони за влаковете им – чудя се дали някой от тях не е ходил до Полша. Продавахме плат за униформите им и лампи за радиоапаратите им, макар че съгласно официалната версия не знаехме за какво ще бъдат използвани стоките ни. А Херман Лобах бе цар на договорите, бе забавен и жизнерадостен. Идеалният нацист. Постепенно обаче разбрах, че той отчаяно се опитваше да запази една своя тайна.

В нощта на 22 юни 1941 година Херман Лобах внезапно почука на вратата на спалнята ми и ме събуди. Моята стая бе съседна на тази на съпругата му, така че той ми направи знак да запазя мълчание, да се облека и да го последвам. Качихме се на втория етаж и се настанихме в стаята за пушене. Очевидно Лобах не бе мигнал цялата нощ. Радиото бе включено и аз разбрах, че се беше случило нещо ужасно. Бе поставено началото на операция „Барбароса“. Германия бе нападнала Съветския съюз през уикенда на Мидсъмър.

Хенрик Вангер махна отчаяно с ръка.

– Херман Лобах извади две чаши и наля доста голямо количество водка. Очевидно бе потресен. Когато го попитах какво означава това, той ми отвърна проницателно, че това бе краят на Германия и на нацизма. Не му повярвах напълно – Хитлер изглеждаше непобедим, но Лобах вдигна тост за краха на Германия. След това стигна до същината на въпроса.