Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Микаел кимна с глава в знак, че продължава да следи историята.

– Първо, нямаше как да се свърже с баща ми, за да получи инструкции, но той на своя глава бе решил да прекрати визитата ми в Германия и по най-бързия възможен начин да ме изпрати вкъщи. Освен това искаше да ме помоли за една услуга.

Хенрик Вангер посочи пожълтяла и оръфана снимка в полупрофил на тъмнокоса жена.

– Херман Лобах бе женен от четирийсет години, но през 1919 година среща ослепително красива, два пъти по-млада от него жена, в която се влюбва до полуда. Тя била обикновена бедна шивачка. Лобах я ухажвал и като повечето заможни мъже можел да си позволи да ѝ купи жилище в близост до офиса си. Тя станала негова любовница. През 1921 година му родила дъщеря – Едит.

– Богат застаряващ мъж, млада бедна жена и детето – плод на тяхната любов. Това едва ли би могло да се нарече скандал през четирийсетте – изкоментира Микаел.

– Много си прав. Само че има още нещо. Жената била еврейка и следователно Лобах имаше дъщеря еврейка по времето на нацистка Германия. Той на практика бе извършил предателство срещу расата.

– О, това определено променя нещата. Какво се случи?

– Майката на Едит била арестувана през 1939 година. После изчезнала и само можем да гадаем какво ѝ се е случило. Било всеизвестно, че тя има дъщеря, чието име все още не било отбелязано в нито един от списъците за депортиране на евреите. И така тя бе издирвана от отдела на Гестапо, който отговаряше за евреите бегълци. През лятото на 1941 година, същата седмица, когато пристигнах в Хамбург, свързали Едит с Херман Лобах и го повикали на разпит. Той признал бащинството си, но казал, че няма представа къде се намира дъщеря му и че не я бил виждал от десет години.

– А къде се намираше дъщеря му?

– Срещах я всеки ден в дома на Лобах. Сладко и тихо двайсет и една годишно момиче, което чистеше стаята ми и помагаше при сервирането на вечерята. През 1937 година евреите вече бяха преследвани от няколко години и майката на Едит бе помолила Лобах за помощ. И той откликнал – Лобах обичаше извънбрачното си дете също толкова силно, както и официално признатите си рожби. Той я бе скрил на възможно най-невероятното място, което човек би могъл да си представи – под носа на всички. Беше ѝ осигурил фалшиви документи и я бе назначил за домашна помощница.

– Знаеше ли съпругата му коя е тя?

– Не, тя нямаше ни най-малка представа.

– Какво се случи?

– Прикритието на Едит се оказало успешно в продължение на четири години, но сега Лобах бе усетил примката да се затяга. Бе въпрос на време Гестапо да почука на вратата. Той ми разказа всичко това една нощ само две седмици преди завръщането ми в Швеция. След това доведе дъщеря си и ни представи един на друг. Тя бе много срамежлива и дори не смееше да ме погледне в очите. Лобах ме помоли да спася живота ѝ.

– Как?

– Той се бе погрижил за всичко. Съгласно първоначалния план аз трябваше да остана в Хамбург още три седмици, след което да отпътувам с влак за Копенхаген и да премина протока с кораб – пътуването бе напълно безопасно дори по време на война. След два дни обаче един товарен кораб, притежание на концерна „Вангер“, щеше да отплава от Хамбург към Швеция. Лобах искаше да ме качи на него, така че да напусна Германия без никакво отлагане. Промяната в плана на пътуването ми трябваше да бъде одобрена от тайните служби; беше свързано с бюрократични процедури, но не бе проблем. Лобах настояваше да се кача на кораба.

– Предполагам, че заедно с Едит.

– Едит бе тайно качена на борда и скрита в един от тристата сандъка с машинни части. Моята задача бе да я защитя, ако я открият, докато все още се намирахме в германски териториални води, и да попреча на капитана на кораба да направи някоя глупост. Иначе трябваше да изчакам да се отдалечим на достатъчно голямо разстояние от Германия, преди да я пусна.

– Ясно.

– Звучи лесно, но пътуването се превърна в кошмар. Капитанът на кораба се казваше Оскар Гранат и изобщо не бе въодушевен от внезапно стоварилата му се отговорност за вискомерния наследник на работодателя си. Напуснахме Хамбург в девет часа една вечер в края на юни. Точно излизахме от пристанището, когато завиха сирените. Бомбардираха ни англичаните – не бях преживявал по-ужасна атака, а пристанището, разбира се, бе една от основните цели. Няма да преувелича, ако ти кажа, че едва не се напиках, когато снарядите започнаха да се взривяват около нас. Ние обаче като по чудо успяхме да се отървем невредими и пристигнахме в Карлскруна на следващия ден следобед. Преди това ни се наложи да се справим с повреда на двигателя и да преживеем една ужасна буреносна нощ в пълната с мини вода. Сега вероятно ще ме попиташ какво се случи с момичето после.