Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Мисля, че знам.

– Баща ми, разбира се, побесня. Бях рискувал много с това идиотско начинание. А и момичето можеше да бъде депортирано обратно по всяко време – все пак говорим за 1941 година. Само че към този момент аз вече бях също толкова безумно влюбен в нея, колкото Лобах – в майка ѝ. Предложих ѝ брак и поставих ултиматум на баща си – или щеше да приеме брака, или трябваше да си търси нов изгряващ талант, който да застане начело на семейната компания. Той отстъпи.

– Но тя почина?

– Да, твърде млада. Още през 1958 година. Съдбата ни бе отредила малко повече от шестнайсет години съвместен живот. Страдаше от вроден порок на сърцето. А освен това се оказа, че съм стерилен, така че останахме бездетни. Затова брат ми ме мрази.

– Защото си се оженил за нея.

– Защото, ако трябва да използвам неговите думи, съм се оженил за мръсна еврейска курва. За него това бе предателство срещу расата, народа, морала и всичко, в което вярваше.

– Та той е луд.

– Не бих могъл да го формулирам по-добре.

ГЛАВА 10 Вторник, 9 януари – петък, 31 януари

„ХЕДЕСТАДС КУРИРЕН“ определяше първия месец, който Микаел прекара в пустошта, като най-студения от памтивека насам или (както му бе обяснил Хенрик Вангер) поне от зимата на 1942 година. Той бе готов да се съгласи с това твърдение. Само след една седмица в Хедебю бе станал специалист по наполеонки и вълнени чорапи и се бе научил да облича по два потника.

Преживя няколко ужасни дни в средата на януари, когато външната температура падна до невероятните минус 37 градуса. Никога не бе виждал такова чудо, дори по време на военната си служба в Кируна. Една сутрин тръбите за водата бяха замръзнали. Гунар Нилсон му донесе два големи пластмасови бидона, за да може да готви и да се къпе, но студът бе направо сковаващ. По вътрешната страна на прозорците се бе образувал скреж и независимо колко дърва хвърляше в печката, умираше от студ. Прекарваше доста време всеки ден в цепене на дърва в бараката зад къщата.

На моменти му идеше да заплаче и се чудеше дали да не си викне такси до града и да се качи на първия влак, който пътуваше на юг. Вместо това обаче си обличаше още един пуловер, увиваше се в одеяло, сядаше до кухненската маса и четеше старите полицейски протоколи.

След това времето се оправи и температурите се качиха до приятните минус десет градуса.

МИКАЕЛ БЕ ЗАПОЧНАЛ да опознава хората в Хедебю. Мартин Вангер удържа на думата си и го покани на вечеря, която бе приготвил сам – пържоли от лос и италианско червено вино. Индустриалният магнат не бе женен, но имаше връзка с жена на име Ева Хасел, която им правеше компания по време на вечерята. Тя бе топла, общителна и забавна дама, а според Микаел – и невероятно привлекателна. Бе зъболекар по професия и живееше в Хедестад, но прекарваше уикендите с Мартин Вангер. По-късно Микаел разбра, че те се познаваха от дълго време, но бяха започнали да се срещат на стари години и не виждаха смисъл да се женят.

– Тя всъщност е моят зъболекар – разсмя се Мартин Вангер.

– Женитба с член на това ненормално семейство не е работа за мен – рече Ева Хасел и нежно потупа Мартин Вангер по коляното.

Проектираната от архитект къща на Мартин Вангер с мебели в черно, бяло и хром олицетворяваше мечтата на всеки ерген. Скъпата дизайнерска мебелировка щеше да очарова естета Кристер Малм. Кухнята бе достойна за професионален готвач. В дневната имаше стереосистема за плочи от най-висока класа и огромна колекция джаз-албуми на всевъзможни изпълнители, като се започне с Томи Дорси и се стигне до Джон Колтрейн. Мартин Вангер имаше пари и домът му бе скъпо и функционално обзаведен, но също така – и доста безличен. Микаел забеляза, че по стените висяха обикновени репродукции и плакати, които се продаваха в „Икеа“ – красиво, но семпло. Етажерките, поне в тази част от къщата, която Микаел разгледа, бяха почти празни – единствените книги, които запълваха рафтовете, бяха томовете на националната енциклопедия и луксозни издания, каквито се подаряват за Коледа при липса на по-добри идеи. Като цяло Микаел успя да забележи две увлечения в живота на Мартин Вангер – музика и готвене. За първото свидетелстваше огромната колекция от около три хиляди дългосвирещи плочи. А за второто – закръгленият корем на Мартин Вангер.

Човекът Мартин Вангер съчетаваше в себе си една странна смесица от непринуденост, проницателност и чар. Не се изискваше кой знае колко развито аналитично мислене, за да достигнеш до извода, че индустриалният лъв имаше проблеми. Докато слушаха „Night in Tunisia“[56] , разговорът се въртеше основно около концерна „Вангер“, а Мартин Вангер не скри, че се бори за оцеляването на бизнеса си. Микаел доста се учуди, че започнаха да говорят именно за това; Мартин Вангер бе съвсем наясно, че един от гостите му тази вечер е икономически журналист, когото той слабо познаваше. Въпреки това бизнесменът обсъждаше вътрешните проблеми на компанията толкова открито, че поведението му граничеше с престъпна небрежност. Явно смяташе, че Микаел бе част от семейството, след като работеше за Хенрик Вангер, и споделяше мнението на предшественика си, че Вангерови можеха да винят единствено себе си за положението, в което се намираше концернът днес. Мартин обаче не бе изпълнен с толкова горчивина както стареца и не питаеше същата непримирима неприязън към роднините си. Изглежда, неизлечимата глупост на рода дори го забавляваше. Ева Хасел кимаше с глава, без да коментира. Те явно бяха обсъждали този въпрос и преди.