Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Ана му донесе чаша кафе. Той ѝ благодари. Стигна до съвременните снимки, които изобразяваха как Хенрик Вангер, в разцвета на силите си, открива фабрика или се здрависва с Таге Ерландер. На една фотография от началото на шейсетте години той бе заедно с Маркус Валенберг. Двамата капиталисти се гледаха мрачно. Бе очевидно, че не се долюбваха особено.

Продължи да разлиства напред и изведнъж се спря на една серия, над която Хенрик бе написал с молив „Семейна среща – 1966“. На две цветни фотографии имаше няколко мъже, които разговаряха и пушеха пури. Микаел разпозна Хенрик, Харалд, Грегер и няколко от зетьовете от страната на Юхан Вангер. Други две бяха от вечерята. Те показваха около четирийсет мъже и жени, насядали около масата, с вперени в обектива очи. Микаел изведнъж осъзна, че те бяха направени след края на драматичните събития на моста, но преди семейството да осъзнае, че Хариет бе изчезнала. Той разгледа внимателно лицата им. Тя би трябвало да присъства на тази вечеря. Дали някой от господата вече знаеше, че момичето бе мъртво? Снимките не съдържаха отговора.

Микаел внезапно се задави с кафето. Закашля се, веднага се стегна и изправи гръб.

Сесилия Вангер седеше в светлата си рокля до късата страна в другия край на масата и се усмихваше на фотографа. До нея имаше още една руса жена с дълга коса и идентична рокля. Те бяха като близначки. Изведнъж всички парчета от пъзела се наместиха. Не Сесилия Вангер бе стояла на прозореца на Хариет, а с две години по-младата ѝ сестра Анита, която живееше в Лондон.

Какво бе казала Лисбет? „Сесилия Вангер присъства на много голям брой снимки, сякаш непрекъснато снове напред-назад между отделните групи.“ Но изобщо не бе така. Ставаше въпрос за две отделни лица, които по някаква случайност не бяха уловени заедно от обектива на нито една снимка. На черно-белите фотографии, направени от голямо разстояние, изглеждаха идентични. Хенрик вероятно с лекота ги различаваше, но в очите на Лисбет и Микаел те толкова си приличаха, че ги бяха взели за един и същи човек. А и никой не беше посочил грешката им, защото дори не им бе минало през ума да попитат.

Микаел отгърна следващата страница и усети как косата му настръхна. Сякаш през стаята бе повял леден вятър.

Тези снимки бяха от следващия ден, след като бяха започнали да издирват Хариет. Младият криминален инспектор Густав Морел инструктираше група от двама униформени полицаи и десетина мъже в ботуши, които само след миг щяха да тръгнат да я търсят. Хенрик Вангер носеше дълъг до коленете шлифер и английска шапка с къса козирка.

В най-левия ъгъл на снимката се виждаше млад, леко закръглен мъж със светла средно дълга коса. Той бе облечен с тъмно матирано яке с червена ивица на раменете. Снимката бе много ясна. Микаел веднага го разпозна, но за всеки случай занесе фотографията долу, показа я на Ана Нюгрен и попита дали познава въпросния човек.

– Ама разбира се, това е Мартин. Тук е на около осемнайсет.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРОЧЕТЕ в хронологичен ред всички статии за концерна „Вангер“ по години. Започна от 1949 година нагоре. Проблемът бе, че архивът с публикации в пресата бе огромен. Името на концерна се споменаваше в медиите общо взето всеки ден през периода, който я интересуваше – не само в националните, но и в местните. Откри какво ли не – икономически анализи, информация за преговори с профсъюзите и евентуални съкращения, за отваряне на нови фабрики и закриване на стари, за годишните отчети, за смяна на директори, за нови стоки… – един неспирен поток от новини. Щрак. Щрак. Щрак… Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти, докато тя съсредоточено смилаше информацията от една пожълтяла изрезка от вестник.

След някой друг час ѝ хрумна една идея. Свърза се с шефа на архива Будил Линдгрен и го попита дали някъде може да открие списък с фабриките на концерна по места за периода от началото на петдесетте до края на шейсетте години.

Будил Линдгрен се отнасяше към Лисбет Саландер с нескрита подозрителност и хлад. Изобщо не ѝ харесваше, че един напълно непознат човек бе получил достъп до най-съкровената част от архива на концерна и можеше да разглежда които документи си поиска. А още повече, когато този непознат бе девойка, която приличаше на петнайсетгодишна луда анархистка. Но инструкциите, които бе получила от Дирх Фроде, бяха пределно ясни. Лисбет Саландер можеше да разгледа всичко, което пожелае. Освен това трябваше да стане по най-бързия възможен начин. Линдгрен донесе годишните отчети за годините, които интересуваха Лисбет; всеки отчет съдържаше карта на собствеността на концерна из цяла Швеция.