Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Гласът му бе спокоен, дори учтив.

– Здравей, Мартин – отвърна му Микаел.

– Влез – повтори Мартин Вангер. – Оттук.

Той направи крачка напред и встрани и го подкани с лявата си ръка да заповяда в дома му. След това вдигна дясната си и пред очите на Микаел пробяга слаб метален отблясък.

– Държа „Глок“. Недей да правиш глупости. От това разстояние няма как да не улуча.

Микаел бавно се приближи. Когато стигна до Мартин Вангер, спря и го погледна в очите.

– Трябваше да дойда. Имам толкова много въпроси.

– Разбирам. Ето оттук, през вратата.

Микаел влезе бавно в къщата. Коридорът излизаше в антрето срещу кухнята. Но преди Микаел да стигне, Мартин Вангер го хвана леко за рамото и го спря.

– Не, не чак толкова навътре. Надясно. Отвори страничната врата.

Тя водеше към мазето. Когато Микаел бе на половината път надолу по стълбите, Мартин Вангер включи осветлението. Отдясно се намираше котелното. Микаел усети миризма на перилен препарат, която се носеше някъде отпред. Мартин Вангер го насочи наляво, към един килер със стари мебели и кашони. В дъното му имаше още една врата – секретна, от стомана, с ключалка със седем подвижни щифта.

– Оттук – рече Мартин Вангер и хвърли един ключодържател към Микаел. – Отвори я.

Микаел отключи.

– Ключът за осветлението е отляво.

Микаел бе отворил вратата към ада.

КЪМ ДЕВЕТ ЧАСА Лисбет си взе кафе и пакетиран сандвич от автомата за напитки и закуски в коридора пред стаята на архива. Тя продължи да се рови в старите документи и се опита да открие нещо, което да доказва, че Готфрид Вангер е бил в Калмар през 1954 година. Не успя.

Зачуди се дали да не се обади на Микаел, но вместо това реши да прегледа и ведомствените вестници, преди да приключи за тази вечер.

СТАЯТА БЕ ОКОЛО ПЕТ НА ДЕСЕТ МЕТРА. Микаел предположи, че бе разположена в северния скосен край на къщата.

Мартин Вангер бе обзавел личната си стая за мъчения изключително старателно. В лявата ѝ част имаше вериги, халки на пода и тавана, маса с кожени ремъци, където можеше да връзва жертвите си. И видеоапаратура. Това бе своеобразно студио. В дъното на стаята имаше клетка, в която можеше да държи гостите си за по-дълго време. Вдясно от вратата бяха разположени легло и телевизионен кът. Микаел видя етажерка с голям брой видеофилми.

Веднага щом влязоха в стаята, Мартин Вангер насочи пистолета си към Микаел и му заповяда да легне по корем на пода. Микел не се подчини.

– Добре – рече Мартин Вангер. – Тогава ще те прострелям в капачката на коляното.

Той се прицели. Микаел се предаде. Нямаше избор.

Беше се надявал, че Мартин Вангер ще се разсее за секунда; знаеше, че противникът му няма шанс в ръкопашен бой. Бе му се удала кратка възможност в коридора на горния етаж, когато Мартин го хвана за рамото, но тогава се разколеба. След това Вангер така и не се приближи повече до него. Ако го простреляше в коляното, всичко приключваше. Микаел легна на пода.

Мартин се доближи изотзад и му нареди да сложи ръцете си зад гърба. Закопча ги с белезници. След това ритна Микаел между краката и го засипа с лавина от силни удари.

Случилото се впоследствие му се струваше като кошмар. Мартин Вангер се държеше ту нормално, ту изпадаше в състояние на лудост. На моменти изглеждаше съвсем спокоен, а в следващия миг започваше да ходи напред-назад из подземната стая като животно в клетка. Той ритна Микаел няколко пъти. Единственото, което Микаел можеше да направи, бе да се опита да предпази главата си и да поема ударите с меките части на тялото си. След няколко минути то бе покрито с около дузина болезнени контузии.

През първия половин час Мартин бе неконтактен и не говореше. След това, изглежда, се успокои. Донесе една верига, уви я около врата на Микаел и я захвана с катинар за една от халките на пода. Остави Микаел сам за около петнайсет минути. Когато се върна, носеше със себе си бутилка трапезна вода. Седна на един стол, наблюдаваше Микаел и отпиваше.

– Може ли да получа малко вода? – попита Микаел.

Мартин Вангер се наведе напред и му позволи да отпие внимателно от бутилката. Микаел гълташе жадно.

– Благодаря.

– Учтив сте, както винаги, Кале Блумквист .

– Защо бяха всичките тези ритници? – попита Микаел.

– Защото ме вбесяваш. Заслужаваш наказание. Защо просто не си тръгна? „Милениум“ имаше нужда от теб. Говорех сериозно – можехме да го превърнем в голям вестник и да си сътрудничим години наред.

Лицето на Микаел се изкриви в гримаса и той се опита да се нагласи по-удобно. Бе напълно беззащитен. Можеше да разчита единствено на гласа си.